Съсипва ни феноменът на българския консенсус

В Европа на регионите България е централизирана почти като Северна Корея, в която се очаква поредният Ким Чен Ир от София да реши проблемите на село Ръгни Колец

Ако ключовата дума на последните месеци е „промяна“, то основателно следва да се замислим как и дали тази промяна може да засегне всички нас. Политиците предизборно в един глас заговориха за подкрепа на икономиката, повдигане социалния статут на българите, нормално, а следователно достъпно и ефективно здравеопазване и образование, пенсии, доходи и т.н. Стандартни приказки в стандартна предизборна ситуация, както през всичките години на прехода.

Проблемът обаче е в това, че всеки преход има цел, посока и успешен или не толкова край и резултати. В българския преход едни хукнаха с голям ентусиазъм, навлекли бели хавлиени чорапи в прашните си трандафори към новия светъл хоризонт, за който бяха чели в курсовете по политикономия и слушали от ВЕФ-а по тъмна доба в предаванията от Лондон.

Други калени в партизанските преходи, така както са го правили преди години, се насочваха към формиране на мрежа от ятаци и умело насочваха ентусиастите за постигане на две цели: едната за себе си, другата - за народа. Всъщност целта беше новата за редовия българин „пазарна икономика“. За по-голяма прегледност и за да бъде направен правилният избор, посред зимата на 1990 г. магазините изведнъж опустяха, народът псуваше старата власт и административно-командната икономика, а после дойде пролетта, а с нея и пазарната икономика. Магазините незнайно как се напълниха, хората видяха неща, които иначе виждаха само по Първи май, Нова година и в „Кореком“, и така разбраха, че пазарната икономика е нещо хубаво.

Разбира се, с времето те започнаха да разбират, че става въпрос все повече за пазар и все по-малко за икономика. Въпреки това преходът продължаваше и така се оказа, че в блъскането около сергиите на предимно пазарното в пазарната икономика 10% от българите са си напазарували 80% от народното богатство, а другите 90% трябваше да се задоволят с останалото, защото бяха или безработни, реформирани пенсионери, или просто не бяха от „нашите“. Така водачите на народа постигнаха и двете цели, за които споменахме по-рано: изградиха действаща пазарна икономика - каквото и да означава това, и после я приватизираха. На зяпналия от учудване и негодувание електорат се обясняваше, че това е либерална и евро-атлантическа ценност и че така е по света, към който дружно сме се запътили.

Неочаквано обаче този свят започна да се променя и европейски, и атлантически. Съвсем неочаквано либерална Америка взе, че избра консервативното начало, а Англия загърби ЕС. Както в Европа, така и отвъд Атлантика хората започват да разбират, че май единственият и безалтернативен път, който превърна кризите от циклично в постоянно явление, изглежда води към отслабване на обществените системи и засилва ролята на политическите и корпоративните елити.

Същевременно на пазара по света има все повече неща за купуване и все по-малко хора, които могат да си го позволят, а това поражда опасно напрежение. Спорно е дали сирийската криза или чисто икономически са причините за увеличаващата се мигрантска вълна. За няколко години светът се промени пред очите и в този променен свят феноменът Тръмп или Брекзит е по-скоро закономерност, отколкото изненада.

Ясно е, че „работилниците“ на света, концентрирайки в себе си огромен икономически и производствен потенциал, превръщат цели региони и държави в икономически пустини. Конкурентните предимства на тези лидери често са в разрез с екологичните, социалните, правните и демократичните норми, чието нарушаване е недопустимо за всяка страна от демократичния свят.

Ето защо хората започват да разбират, че светът, в който живеят, не е просто на глобалистите или на националистите, а на самите тях и какъв ще бъде зависи, от техния избор.

От тази гледна точка България трудно ще намери готови модели за решаване на предизвикателствата, които стоят пред нея. Слаб икономически растеж, неразвита и недофинансирана социална система, здравеопазване и образование в перманентна криза и като резултат от всичко това демографска катастрофа. В този списък от проблеми могат да се добавят недоразвитата транспортна инфраструктура, трагичният ВиК сектор и всичко останало, което събрано на куп ни праща на опашката не само в ЕС.

В Европа на регионите България е централизирана почти като Северна Корея, в която се очаква поредният Ким Чен Ир от София да реши проблемите на село Ръгни Колец. Нещо повече. Регионалната политика отдавна се е превърнала в заложник на партийни страсти и комбинации, концентрирайки избирателния корпус в пет-шест града и обричайки на забрава и изчезване останалата територия, до която държавата достига все по трудно.

Оптимистите в държавата биха изброили още много неща за правене, като правосъдната реформа, спорт, култура и всичко останало, за което на 10 ноември 1989 г. си мислехме, че за петилетка-две ще станат като европейските. Впрочем голяма част от европейците тогава искаха да имат успехите на българския спорт и култура, но това е отделна тема.

И така „Каква я мислихме и каква стана?“, както би казал средностатистическият българин. Имаше времена, в които за това коряха прословутата Кръгла маса, че не е дала посоката, но така и не поправихме тази грешка. Проблемът и сега е в това, че българският политик, обграден от шепа симпатизанти, продължава да мисли, че неговата по-голяма или по-малка партия може да реши сама проблемите, изброени до тук. Него не го притеснява липсата на национална доктрина като цяло и стратегии в отделните области, които да определят развитието на страната за десетилетия напред. С неговите 5, 10 или 20% от изборите той се изживява като месия, когото народът е длъжен да следва, въпреки че това, което той прави, обслужва единствено някой спонсор, загърбвайки интересите на мнозинството, криейки се зад правилата на демократичното управление.

Впрочем стане ли въпрос за държавно управление, често говорим за успехите на Стамболов и малко за българите, постигнали тези успехи, обединени и окрилени от идеята да възродят и съградят освободеното си отечество. Лозунгът от онова време „Обединението прави силата“ днешните политици свеждат единствено до своите партии, но дори и там се провалят в неговото реализиране.

Българското възраждане трудно ще се случи с народ, лишен от общи цели и идеи, разделен на фили и фоби, на източни и западни интернационалисти, на родолюбци и националисти, на интелектуалци и дегенерати и на всичко онова, което е измислила човешката цивилизация, за да разделя хората. В зората на демокрацията за тази шизофренна ситуация имаше определение, че българският консенсус е седем милиона „против“ всеки и всичко, а западняците, сблъскали се с този феномен, ни кръстиха Абсурдистан.

Това, че сме в дъното на всякакви европейски и световни класации, означава, че не просто трябва да оправим това или онова, водени уж от европейските регламенти и директиви, но с единствена цел да запазим статуквото. Необходимо е да възродим и съградим България, водени от общи надпартийни цели и идеи, които да върнат достойнството и самоуважението на българите. Цели и идеи, които да превърнат думите „ново качество на живот“ от фраза в ежедневие за българите.

За добро или лошо, България има шанс чрез нов избор да покаже доколко е адекватна на случващото се около нас. Дали ще въздъхнем с облекчение, че преходът е завършил, или ще се втурнем да догонваме света, който е на хоризонта и който 27 години така и не приближихме. Дали ще постигнем тази цел за няколко години като народ или за час-два през терминал 2, поотделно ще разберем съвсем скоро, когато стане ясно за кого и за какво сме гласували.