Със скоростта на костенурка

Ако продължаваме така, едва ли ще догоним средноевропейските показатели

Както преди десет години, така и сега България е най-бедната страна в ЕС - произвежда най-малко БВП на човек (по паритет на покупателната способност (ППС). На това непрестижно място се оказахме през 2007 г., когато Румъния мина пред нас и трайно развива това изпреварване.

България е в групата на страните, догонващи средноевропейските показатели. Това е основна стратегическа задача за тези страни. Тази стратегия се подпомага и от кохезионната политика на ЕС. Решаваща, обаче е ролята на националните политики за развитие на икономиката. Ето защо в динамиката на догонването като във фокус се отразяват ефектите от провежданите национални политики, имащи отношение към икономическия растеж.

Във връзка с темата за скоростта на догонване заслужават внимание въпросите за публичния дълг. Сравняването на индексите на БВП и държавния дълг за седемгодишния период след рецесията по страни разкрива най-неблагоприятно съотношение при България - на единица прираст на БВП най-голям ръст на държавния дълг, около 10 пъти. При Чехия, Естония, Литва и Словакия този показател е между 2 и 2.5 пъти, при Унгария и Латвия има понижение, Полша запазва почти неизменно ниво. Числата говорят, че икономическият растеж на България е многократно по-натоварен с държавен дълг в сравнение с останалите страни в групата. Публичният дълг взривно расте, но той не е използван за подкрепа на растежа. И през 2015 г., и сега във фискалния резерв има складиран заемен ресурс, който не работи за икономиката, плащат се лихви, а правителството си осигурява по този начин финансов комфорт. България може да си позволи използване на заеми, пространство за това има. Но само при едно условие - полученият ресурс да се използва за политики, които осигуряват стабилно повишаване темповете на растеж и модернизация на икономиката.За съжаление, скоростта на България е най-ниска. За 7 години развитие е постигнато само 3 процентни пункта повишение на относителното ни ниво по БВП на човек. Това е отчайващо бавно движение - постигнатия средногодишен темп на придвижване за този период е 1.1 %. При този темп страната ни може да достигне сегашните средноевропейски показатели след около 70 години. Близки до нас по скорост са Чехия и Словакия, но и двете са с огромна разлика пред нас - с над 70 - 85 % по-висок БВП на човек. Това е възможно най-обобщената и безкомпромисна оценка за управлението на страната. А то е почти седем години след 2008 г. в ръцете на ГЕРБ.

Догонването на средноевропейските показатели е всепризната стратегическа цел. Изкушението да се обещава бързото й постигане е голямо. Шампион в това отношение беше С. Дянков с неговите оценки, че след няколко години България ще стане желано място за живеене.

И така, кои са причините да сме на най-ниска скорост в догонването след страните в разглежданата група?

Първо, ниско ниво на инвестиции. След рецесията България е една от страните с най-ниско ниво на инвестиции към БВП - около 21 %. Румъния, Чехия и Естония имат по 25 - 26 %, което е един от основните мотори на по-бързото им развитие. Полша и Литва имат малко по-ниска норма на инвестиции, но през този период постигат висок ръст на потреблението на домакинствата, за което говорят темповете в продажбите на търговията на дребно (дефлиране). В България отсъства и този фактор.

Световната криза от 2007 - 2008 г. предизвика срив на преките чуждестранни инвестиции и в България. Образувалата се дупка в инвестиционния процес не беше запълнена с достатъчно вътрешни инвестиции - корпоративните инвестиции почти стагнират. С. Дянков постигаше намаление на бюджетните разходи чрез свиваване на капиталовите разходи спрямо приетата програма. Само един пример - през 2010 г. спадът при инвестициите е 18.3 %. Тази политика хвърли икономиката в продължилата до 2014 г. депресия. На този фон струва си да напомним хвалбите на финансовия министър, че "сме в един клуб на фискалните отличници с Германия и Швеция по нисък дефицит". Със самочувствие се препоръчваше на Европа да се учи от България на "успешна фискална консолидация". И какво от това - икономиката стагнира по това време, движим се на най-ниска скорост и сме рекордьори в ЕС по увеличение на процента на хората, изпадащи в бедност.

Второ, голяма част от европарите, които представляват 80 % от публичните инвестиции, се влагат в развитие на инфраструктура, което оказва слабо въздействие върху растежа. Още по-голям проблем е неефективното използване на значителна част от тези средства. Експертни оценки показват, че стотици милиони евро са използвани за финансиране изграждането на обекти, които изобщо или в голяма степен са ненужни.

Трето, България е рекордьор по свиване на потребителското търсене в годините 2009 - 2013. Спрямо 2008 г. продажбите в търговията на едро се свиват с 16 % (дефлиране) до 2012 г. и все още са на ниво 94.5 % през 2014 г. спрямо базисната 2008 г. Износът през тези години расте, но не може да компенсира сериозния спад във вътрешното търсене - потребителско и инвестиционно.

В тази връзка заслужава внимание, бих го нарекъл, един икономически фалшификат. Статистиката отчита постоянен ръст на депозитите. Неверният извод е, че българите предпочитат да спестяват, а не да потребяват. А трябва да се има предвид, че това са години на свиване на продажбите и на хранителни стоки. Излиза, че милиони хора влошават храненето си, защото са решили да спестяват. Това са пълни глупости. Няма нормален човек, който ще недохранва семейството си, за да спестява.

Истината е, че според статистиката спестяват само 23 - 25 % от домакинствата в онези години. Структурата на депозитите показва, че само 5.3 % от депозитните сметки генерират около 90 % от прираста на спестяванията на домакинствата. Тук наред със спестяванията от големи доходи има и значителни суми и от ликвидирани активи в условията на криза, както и депозити на чужди физически лица, главно от Гърция (според оценки над 1 млрд. годишно).

Четвърто, нарастващият дефицит на квалифицирани кадри ограничава интензивното развитие на все повече производства и цели браншове в икономиката, спира много инвестиционни проекти, особено на крупни външни инвеститори. Два процеса възпроизвеждат този нарастващ недостиг: а) неотслабващата емиграция на образовани и с квалификация българи и б) натрупването на дефекти в средното образование - подготовката на учениците и потребностите на икономиката се разминават. Да предпоставим, че образованието ще се справи с този проблем. Реална, обаче е опасността голяма част от подготвените млади хора да поемат навън. Това се получава масово и днес.

Да се спре емиграцията от България е невъзможно - въпросът е да се намали до едни поносими за икономиката размери. Как? Случващото се повишение на заплатите, както виждаме, не решава въпроса. Причината е по-дълбока, опира до фундаментален проблем - България продължава да бъде страната с най-несправедливо заплащане на труда в ЕС. И това е сериозен задържащ нашето развитие фактор.

Произвеждаме най-малко на човек БВП, затова и заплатите ще са по-ниски. Големият въпрос е колко по-ниски? Многократно на страниците на в-к "Труд" (още от 2003 г.) сме доказвали, че ако моделът на първично разпределение на националния доход между капитала и труда у нас е като в Еврозоната (приет в случая за критерий еталон), средната работна заплата би трябвало да бъде два пъти по-голяма. България има 2.4 пъти по-малко БВП на човек от средното за Еврозоната, а средната реална заплата (с отчитане на ценовите нива) е 4.83 пъти по-ниска. Тази разлика от два пъти измерва степента на несправедливост, която трябва да се преодолява. Колкото по-интензивно протича това преодоляване, толкова повече българи с квалификация ще предпочитат да останат в България.

Очевидно, политиката на самодостатъчна финансова стабилност, жертваща всички възможни политики за стимулиране на растежа не може да бъде мотор на ускорено развитие. Необходими са мерки за стимулиране на инвестициите и активна държавна политика за привличане на крупни инвеститори във високотехнологичните производства. Безалтернативна е необходимостта от постигане на справедливо заплащане на труда - и пазара на труда работи в това отношение. Това ще мотивира работещите и ще ограничава емиграцията. Едновременно с това не търпят отлагане решенията на въпросите в образованието и здравеопазването, както и намаляването на административната тежест за бизнеса и мерките за ефективна борба с корупцията.

Без всичко това няма да се измъкнем от капана на най-ниската скорост на развитие.