Тайланд без травестити и червени фенери

Светилища от благороден метал са издигнати в Чианг Май

Чианг Май е вторият по големина град в Тайланд, но на фона на многомилионния Банкок си е направо кротък квартал със своите около 200 хиляди жители. Той е културното сърце на Страната на усмивките, отдалечено на 700 км от столицата. Сгушен в подножието на Хималаите в долината на река Пинг, Чианг Май е строга противоположност на всеобщата представа за Тайланд - няма нито копринени плажове, нито квартали с червени фенери, нито толкова „пипнати” травестити, че биха могли да заблудят и най-прецизния мачо.

До там може да стигнете по два начина – през който и да било световен град до Банкок, където да направите кратка опознавателна спирка, или през Доха. От София до катарската столица полетът е около пет часа, а оттам до Чианг Май се лети малко над 6.

Чианг Май означава нов град и през 1296 година наистина е бил такъв, когато крал Менграй решава да пренесе столицата на кралство Ланна от Чианг Рай. По онова време в неговия храм Уат Чеди Луанг е и местожителството на изумрудения Буда, край който днес се тълпят туристите в кралския дворец на Банкок.

В момента гигантската ступа, чието строителство е започнало през 1391 година, е

полуразрушена от земетресение

Посетителите могат само отдалеч да снимат заместниците на изумрудения Буда, без да си счупят някой крайник. Процесията как 14-годишни момчета отиват под строй да бъдат обръснати за монаси, докато майките им носят оранжевите им одежди на лами и ронят сълзи, на която присъствах, наистина е затрогваща.

Старият град, където са струпани повечето забележителности, е заключен зад мощни и непристъпни крепостни стени, издигнати във вид на квадратна мандала с пет порти. До началото на ХХ век селището е било изолирано от външния свят, защото до него е можело да се стигне само по реката или върху слонове.

С риск да засегна чувствата на будистите, ще вметна, че според мен божеството приживе е имало поне десетина глави, няколко реда зъби, водопад от коси и безчет крайници, съдейки по останките от тялото му, които се съхраняват в хиляди храмове из Азия. С подобни реликви се гордее

обилно декорираният със злато Уат Пра Тат Дои Сутхеп

- храм, до който се стига по 309 стъпала, охранявани от щедро инкрустирани змейове, окупирани от дечица в традиционни носии, които се снимат с туристите срещу дребни стотинки.

Будистката обител е част от светата троица на туриста в Чианг Май – златния, сребърния и белия храм, задължителни за любопитния чуждоземец.

Според легендата монахът Сукхотая получил видение къде сред руините да открие урна с праха на Буда. Там намерил и разполовена костичка от рамото му. По-малката част вградили в светилище, а по-голямата поставили на гърба на бял слон, когото пуснали в джунглата с идеята да им покаже къде да построят храм. Той дълго бродил, докато не започнал да тръби и да рие земята, след което се строполил мъртъв. Това бил знак свише да построят Пра Тат Дои Сутхеп – миролюбив комплекс, в който освен пред статуи на Буда, се кланят и на индийския бог Ганеша.

Сребърният храм не е помпозен

като златния си събрат, но внушава изисканост и поразява въображението. Отвън и отвътре Уат Шри Супхан е покрит с посребрени металопластики и релефни картини. Дори да попаднете там в мрачен ден, постройката завладява с дискретния си лунен блясък. А може би усещането идва от стаената, но осезаема енергия на мястото, чийто строеж е започнал през 1495 година. По онова време бил изграден от чисто сребро, но при бирманските нашествия бил разграбен неколкократно.

За жалост, влизането на жени вътре в храма е забранено, но дори и презреният пол може да види филигранно изпълнените посребрени картини, покрили стените от покрива до пода. Благородният метал олицетворява лунната енергия Ин –родоначалничка на всичко. Фриз с имена на световни столици опасва долната част на храма. С гордост и почуда видях името на София между Лисабон и Рим.

И докато сме на храмова вълна, не мога да пропусна Уат Ронг Кун – на около 150 км в Чианг Рай. В сравнение с побратимите си

Белият храм е презрително млад

но докато сребърният прилича на ковчеже за бижута, този е като сцена от „Замръзналото кралство”. Особено на снимка - изящни фигури, подобни на дантела кули и арки, сякаш излети от фино стъкло. Нищо подобно. Материалите са цимент и пластмаса.

Решил художникът и скулптор Чалемчай са издигне частно светилище по собствен вкус и през 1997 година прерязал лентата за посетители. Авантюрата му струвала 40 млн. бата – около 1 млн. евро. Идеята му била да върне тайландците в будисткия храм, във всякакъв смисъл, да създаде място за медитация, размисъл и изучаване на свещени текстове. Може би затова още от входа посетителите са посрещнати от собствените им грехове – от земята стърчат ръцете на хора от ада, подават се крайници на чудовища, а от клоните на дърветата висят отрязани глави. Плюс заветите на художника, които са кратка версия на десетте Божи заповеди – да не пият, пушат, убиват и изневеряват.

В храма е забранено да се снима, но екскурзоводите охотно посочват в очите на Буда образите на Осама и Буш. Класическите сюжети са съчетани със съвременни символи. Преобладава огнено червеното – символ на живота и на желанията. В основната сграда се влиза по мост, преход, който изобразява смъртта. Ако преодолееш егоистичните си желания, можеш да преминеш. В края те чакат духовете, които решават към ада или към рая да те пренасочат.

Белият храм внушава изящество и покой – водоскоци, бухнали туфи зеленина и цветя. Дори тоалетните са направени без да се жали материала – в случая са... златни. Основното послание е, че адът за човешката душа са страданията, които преживяваме в съвременния свят – страх, отчаяние, съблазни, но и вътрешният огън, който помита всичката мръсотия, срещната по пътя. Само той може да доведе до преобразуването на душата в бяла и чиста – като Белия храм.

Жените-жирафи мъкнат по 15 кг желязо

Недалеч от Белия храм живеят жените-жирафи. Всички сме ахкали пред снимките на жените, които удължават вратовете си с метални пръстени, и сме ожалвали трудната им участ. Племената, за които форма на красота и извисяване до бога са безкрайните шии, живеят в Мианмар, Тайланд и Африка. За Черния континент се съмнявам, но се оказа, че падонг от Бирма и палонг от Тайланд са изключително близки роднини - просто част от народа пресякъл границата в търсене на свобода, но от десетилетия преселниците продължават да живеят без паспорти и да се препитават от набезите на туристите, продажбата на сувенири и подаянията на една фондация.

Според легендата, първоначално жените слагали метални пръстени на шиите си, за да се предпазят от ухапвания на тигри. Друг мит раздипля, че племето произхожда от женитбата между женски дракон и вятъра. Когато той узнал, че съпругата му е бременна, започнал да кръжи около нея, докато тя не родила пашкул, от който излязъл първият представител на племето. В чест на щастливото кръжене палонките сложили на шиите си спираловидни пръстени. Друга версия твърди, че така ставали непривлекателни за вражески племена и се спасявали от робство.

Факт е, че на принципа „трай, бабо, за хубост” травмират тялото си с по 15 кг метал – не само около врата, ами на ръцете до лактите и под коленете. Рентгенови снимки, които могат да се видят и в селището на Акха до Чианг Рай, показват, че не толкова вратовете се удължават, колкото гръдният кош се сляга от тежестта. В началото изпитвах неудобство как ще оглеждам жените-жирафи в естествената им среда като питомци в зоопарк, те обаче бяха приветливи, тихи и ненатрапчиви в желанието си да продадат по някой сувенир.

Първите си пръстени момиченцата получават на пет годинки. Първоначално са широки 1 см и могат да се свалят. После през определен период от време добавят по още няколко. Почувствах се сюрреалистично, когато едно дете дотича от училище с модерна раница на гърба и метални рингове на шията. Въпреки металната тежест, никаква къщна работа не им е спестена - носят вода от отдалечен кладенец, хранят черни и космати прасета с мръсен поглед, тъкат на станове и не се жалват от съдбата си. Казват, че ако мъжът им ги хване в изневяра, просто реже пръстените и съпругата умира от бавно и мъчително задушаване, защото мускулите на шията са атрофирали и не могат да държат главата изправена. С оскъдния си английски те яростно отричаха, но кое от двете не е вярно, не стана ясно.

При възрастните жени-жирафи броят рингове може да достигне двадесетина. Само металът на врата тежи до 6 кг. Поставянето на пръстени престава на 25 години или когато палонката се омъжи. По същото време скелетът престава да расте. Най-внушителният регистриран шиен пръстен е наброявал 25 ринга и тежал 8 кг. Най-дългата шия, вписана в рекордите на Гинес е висока 40 см.

В последните години девойките отхвърлят традициите и свалят пръстените от вратовете си. Дори една 40-годишна дама се отказала от тях. В течение на няколко дни изпитвала дискомфорт, но после влязла във форма, а след няколко години шията й възвърнала предишния си вид.