Траурният ден на Македония

Какво е станало на 11 октомври, та този ден е смятан за най-важния в Северна Македония?

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Датата 11 октомври е национален празник на създадената през 1944 г. Народна Република Македония, чието име през 1963 г. става Социалистическа Република Македония, през 1991 г. Република Македония, а от 2019 г. се нарича Северна Македония. Промяната на имената през този кратък период е свързано с настъпилите съществени обществено-политически промени, но за сметка на това официалният празник на практика остава все един и същ, сякаш времето е спряло!

Какво е станало на 11 октомври, та този ден е смятан за най-важния в Северна Македония? Официално се смята, че на тази дата през 1941 г. в Прилеп е започнало въстанието на македонския народ срещу българския фашистки „окупатор“, но внимателният анализ поражда редица въпроси.

Българската администрация се установява в по-голямата част на днешна Северна Македония на 26 април 1941 г. По това време дори македонските комунисти се отцепват от югославските и се присъединяват към българските с мотива, че тази част на Македония в национално отношение е освободена, поради което не откликват на призива за въоръжена борба срещу българската власт. Нещата се променят едва когато Методи Шаторов е отстранен по нареждане на Тито и реалният контрол се поема от черногореца Светозар Вукманович - Темпо. Под негово влияние група от 25 комунисти нападат на 11 октомври полицейския участък в Прилеп, като „въстаникът“ Душко Наумов убива българския полицай Петър Дамев Колев. Той обаче не е „окупатор“, а е местен, от с. Смилево, Демирхисарско. Племенник е на Даме Груев. Убийството е извършено по подъл начин, защото стражарят Колев се оказва приятел на бащата на своя убиец, който се приближава и разговаря с него, след което го застрелва.

Две години след това „въстание“, друга проява срещу „окупатора“ няма.

След 1944 г. обаче 11-ти октомври е обявен за ден на „освобождението“. Поради това на 8 октомври 1959 г. Георги Николов, протойерей в македоно-българската църква „Св. Климент Охридски“ в гр. Детройт, публикува във в. „Македонска трибуна“ своята статия „Ден на траур“. В нея пише: „Мина и отмина Втората световна война, като някоя силно придошла от поройни дъждове планинска река, и заля целия свят. В Македония, по силата на победата, дойдоха и се настаниха нови тирани.

Комунисти, безбожници, отрекли се от майчиния си род и език, чужди и непознати на народа, жестоки и безмилостни заробители. Писна мало и голямо от тях. Хиляди млади синове и дъщери, цветето на Македония, гният по затворите... Затова пък ние тук, на свобода, вдигаме нашия справедлив глас на протест и в защита на поробена Македония. Да се чуе този глас надлъж и нашир, във всяко честно човешко сърце да намери отзвук, за да ни помогнат. Това е смисълът на траурния ден за Македония“.

От този момент Македонските патриотични организации в САЩ и Канада започват всяка година да отбелязват това печално събитие в най-новата история на Македония, като през годините започват да добавят все повече аргументи в правотата на своята позиция. Така например през 1960 г. МПО заявява, че „ръководителите на така наречената „македонска държава“, която всъщност е една поробена Титова бановина, на 11 октомври отново ще се отричат от родното си име. С присъщото на продадени съвести безсрамие, те ще затворят очите си пред неопровержими истини. С едно стъкмено от тях сърбизирано наречие, те ще се кичат с прозвището „освободители“. През същата година Траурният ден на Македония за първи път е отбелязан и от Дружество „Тодор Александров“ в Брюксел, Белгия.

Интересен е фактът, че през 1968 г., делегатите на 47-мия конгрес на МПО, провел се в Питсбърг, единодушно гласуват Приветствие до народа в поробена Македония, в което се казва: „Днес, когато сме изправени пред Траурния ден за Македония..., когато червените империалисти от Белград... се мъчат с кървав терор и подли фалшификации да изменят народностния облик на Македония чрез погазване и отричане на българското име..., чрез нашия свободен конгрес, заедно с вас, ние изразяваме нашата погнуса от раболепните Титови аргати в Скопие, които се мъчат да фалшифицират историята, в чиито страници са рекордирани (записани, б. а.) славните борби на македонските българи. Заедно с вас, ние изказваме нашата погнуса и от сърбоманските професори в Скопския университет, които измислиха така наречения „македонски език“. Ние посочваме пред културния свят това нечестиво творение, като пример за флагрантно и коварно погазване на едно от свещените и неотменими човешки права“.

Няколко години по-късно, когато ЦК на МПО представя отчета за дейността си през 1974-1975 г., включва следния текст: „Уместно е да подчертаем, че наистина е много съобразно със смисъла на нашия Траурен ден да показваме нашата бодрост, нашето делово проявление в защита на народа ни, както и неугасващата ни надежда да изгрее истинска свобода в Македония. В никой случай Траурният ден за нея не ден за плачове и охкане, а за израз на възторжен борчески дух“.

Отношение към датата 11 октомври взима и водачът на македонското освободително движение Иван Михайлов. В своята статия „Траурният ден 11 октомври 1944 година“, публикувана на 25 октомври 1973 г. в „Македонска трибуна“, той пише: „Този ден - по своето съдържание - може да се сравнява с деня, в който през 1014 година византийският император Василий Втори заповяда да бъдат ослепени четиринадесет хиляди български войници на цар Самуила. Съвременниците основателно нарекоха този император Българоубиец; с това име и до днес той е познат на света. Специалисти-учени, които се стараят да открият на какво се дължи склонността всред човеците да убиват своите ближни, взимат като класически пример за зверска престъпност именно постъпката на Василий Българоубиеца.

В 1944 година пък марксистите, подкрепени и от сръбския антибългарски нагон, решиха да ослепеят духовно, да посегнат върху миналото и душата на един милион българи - пак в Македония. Ако светът не беше се озовал в непрекъснатия политически водовъртеж след втората голяма война, общественото мнение би имало повече време и спокойствие да преценява фактите; то би имало право да означи като българоубийци настоящите подражатели на Василий Втори - споменатите марксисти.

Но нито техният 11 октомври, нито византийското безумие от 1014 г., могат да бъдат поводи за плач и въздишки на отчаяние. Точно обратно - те са извор на воля и вяра, че нашата българска правда ще победи“.

Когато през 1976 г. Иван Михайлов подготвя своята обзорна поредица от статии „Вълнуващата тридесетгодишнина“ по повод установяването на титовата власт в тогавашната СР Македония, той подчертава, че репресиите продължават.

„Страхът в добрите и честни българи в Македония от УДБА не е изчезнал. Ще дойде ден и той не е далеч, когато, сега занемели, камбаните на Свети Климент в Охрид ще разнасят радостната вест - българите в Македония са вече свободни. А до тогава ще продължим да наричаме този ден траурен“.

Най-масовото отбелязване на Траурният ден на Македония е през 1977 г., когато ЦК на МПО изпраща окръжно до всички свои подразделения, в това число и до женските и младежките секции. В него се казва, че „никой от нас никога не бива леко да гледа на този ден. Той е избран от новите поробители на голяма част от нашата родина, като символ на тяхната зловеща политика, символ на най-черните им планове против македонската българщина... Длъжни сме да дадем всяка жертва за премахване на неправдата, извършена спрямо нашия народ подир Втората световна война“.

Това е борбата, която македонските българи продължават да водят и днес, за да станат равноправни с останалите граждани на РС Македония.

Публикация на в. „Македонска трибуна“ от 10 октомври 1974 г. по повод Траурния ден на Македония