Трите свята, в които живях и началото на четвъртия

С любопитство наблюдавах как това, което тече, ще се изтече в каналите на историята

През 1942 г., след като написва своята носталгична книга „Светът от вчера“ за отишлия си в историята изглеждащ, някога като че ли вечен, универсален, с перспективи за бъдещето, свят преди 1914 г., знаменитият писател Стефан Цвайг се самоубива заедно с жена си. Неговият свят вече го няма, има нещо чуждо, различно, страшно и той не вижда смисъл да продължава.

Лесно му е било на Цвайг, а какво да кажем аз и моето поколение, които преминахме в нашия живот през три изглеждащи като че ли вечни, носещи бъдещето свята, които си отидоха. Наблюдавах как става това, общувайки с представители на световната наука на множество срещи и конференции не само от София, но и от Вашингтон, Лондон, Брюксел, Санкт-Петербург и много други места по света. Тенденциите на появата на нов свят виждах най-напред в САЩ и Русия, а пет-десет години след това той се появяваше и у нас. При прехода към всеки от тях имаше самоубийства и убийства, а милиони хора сменяха своята идейна идентичност и представи за света, в който живеят.

Първият свят, в който живях, бе описван по международните конференции в София, Москва и другите страни в Източна Европа с категории като „социализъм“, „реален социализъм“, „изграждане на развито социалистическо общество“, „капитализъм“, „класи“, „многостранно развитие на личността“. Авторитетите, обясняващи това което става, бяха Маркс, Ленин и Брежнев. За няколко десетилетия той бе увеличил населението на България с над 2 милиона, бе преместил няколко милиона селяни в градовете, бе променил радикално статуса, професията, начина на живот на огромната част от тях, осигурил им бе безплатно образование, здравеопазване и огромни колективни потребителски фондове. Той продължи съществуването си някъде до средата на 1980-те години. Краят му започна незабележимо през декември 1984 г., когато Горбачов пристигна на посещение в Лондон, но за първи път откакто там е имало съветски делегации, не посети гроба на Маркс и не постави там цветя. При разговор през 2003 г. със съветския дисидент Александър Зиновиев той разказа как бивайки по това време в Германия и наблюдавайки Горбачов, произнесъл и написал думите „Началось великое предательство“. Горбачов наистина унищожи света, в който Маркс, класите, капитализмът и социализмът бяха думите, чрез които милиони хора си обясняваха света, в който живеят. В 1989 г. този свят се срути и у нас.

Вторият свят бе описван с думи като „демокрацията“, „пазарната икономика“, „отвореното общество“. Неговите месии се казваха Франсис Фукуяма и Джордж Сорос, а тези, които го разнасяха по света, бяха САЩ. Маркс, Ленин и Брежнев изчезнаха. В Санкт Петербург популярно стана заведението „Евро-кебап“. Всичко се европеизираше. Американците обявиха „новият американски век“. Нямаше вече класи, капитализъм, социализъм, а само „демокрация“, „пазарна икономика“ и общочовешките ценности, разбрани като „европейски“ и „евроатлантически“.

Андрей Козирев, външният министър на Русия по времето на Елцин, заяви пред Никсън в началото на 90-те години: „Русия няма национални интереси, а само общочовешки интереси“, а Никсън одобрително поклати с глава, защото общочовешките интереси по това време се въплъщаваха от САЩ. Същото смятаха и българските политици, готови да унищожат селско стопанство, индустрия, армия, всичко в името на общочовешките интереси, представяни от световния хегемон- такъв бе светът на 90-те години. В България сума ти марксисти станаха антикомунисти и западници.

Някои не успяха като Цвайг да преживеят разпадналия се техен предходен свят. През януари 1992 г. се самоуби край Лесичево пред паметника на загиналия през 1943 г. негов приятел бившият партизанин и шеф на разузнаването генерал Стоян Савов. Самоуби се, защото неговият свят си бе отишъл. Други, мислещи си, че този който идва е техният свят, пееха тогава „Времето е наше“.

Аз, слава богу, съм философ, а не писател или генерал и винаги съм живял с принципа на Талес, че „всичко тече“. Затова и вместо да се самоубивам заради стария или да пея заради новия свят, с любопитство наблюдавах как това, което тече, ще се изтече в каналите на историята.

Третия свят, в който живях, бе описван и обясняван с категории като „цивилизации“, „сблъсък“, „диалог“ и „алианс“ на цивилизации. Той бе провъзгласен през 1992 г. от Самюел Хънтингтън . На една конференция във Вашингтон Хънтингтън с блеснали очи ми обясняваше как този сблъсък върви вече на Балканите, където водят война православни сърби срещу хървати-католици и мюсюлмани от Босна. И още, че Гърция е „чуждо тяло в ЕС“, а на нас не ни е мястото там.

Във Вашингтон бе обявен сблъсъкът на цивилизациите, но както американските лидери, така и в останалите части на света не искаха и да чуят за това. В Русия, Турция, Иран, Азербайджан почнаха да правят форуми за „алианс на цивилизациите“ и „диалог на цивилизациите“. Между 2007 и 2014 г. само в Санкт-Петербург участвах в 8 конференции за „диалог на културите“ и „партньорство на цивилизациите“. В Москва бяха осъзнали, че са различна цивилизация, но искаха диалог и партньорство на цивилизациите, пазейки и възстановявайки своята. В Китай обявиха, че си правят техен „цивилизационен“ „социализъм с китайски характеристики“.

Един български президент обяви, че правим „нов цивилизационен избор“ и всички системни политици и медии дружно говореха как истински нашите ценности са „европейските ценности“. В името на „новия цивилизационен избор“ трябваше да се откажем от армия, 4 блока на АЕЦ „Козлодуй“, АЕЦ „Белене“, „Южен поток“ и какво ли още не.

Четвъртият свят, в който навлязох през последните години, е описван с думи като „нова студена война“, „хибридна война“, „протекционизъм“, „национални интереси“, „огради по границата“. Соросовият свят на „отвореното общество“ започна да залязва, а списание „Икономист“ написа, че навлизаме в „в свят на стени“. Тръмп заговори, че го интересуват националните интереси на Америка и ще прави „Америка първа“. Същото заговориха и британците, бягайки от „европейските ценности“ чрез Брекзит. Но същите неща заговориха и в Каталуния, и в Италия. В ЕС все по-малко се говори за европейски ценности и все повече за национални интереси.

Върви разпад на международния неолиберален порядък. Основни негови институции като Г-7 се тресат, а лидерите им се хващат гуша за гуша. Водещи търговски споразумения като Трансатлантическото и Транстихоокеанското, дори и НАФТА, са разтуряни не от кой да е, а от страната, която създаде и поддържаше глобалния неолиберален ред на прегърнатите от Горбачов общочовешки ценности. В университета, в който чета лекции, се проведе конференция на тема „Европейски разногласия и световен хаос“.

В България се случи нещо немислимо при предишните два свята – партиите почти дружно отхвърлиха „европейските ценности“ на Истанбулската конвенция и приеха тезата на Българската православна църква, че това не съответства на нашите традиционни ценности. Чуждестранните инвеститори от Западна Европа и САЩ в България намаляха, а редица от западните компании започнаха да се изтеглят. За сметка на това се появиха компании от БРИКС – станахме интересни за южноафрикански компании, китайците превръщат летището в Пловдив в свой световен транспортен хъб. По международните конференции, на които ходя, се говори за мултиполярен свят, за криза на глобализацията, за „залеза на Запада“ и „Азиатския век“.

По случай 200-годишнината от рождението на Маркс Министерството на финансите в Германия обяви конкурс за марка с неговия образ. По този повод германският министър на финансите заяви: „След колапса през 1989 и 1990 г. на комунистическите режими в Източна Европа марксизмът изглеждаше, че е достигнал до своя край. Обаче в резултат на финансовата криза от 2008 г. Карл Маркс отново привлече вниманието по света“.

За изминалите десетилетия живях в три свята и сега влизам в четвъртия, изглеждащ по-неясен, опасен, хаотичен и непридвидим от всички досегашни. Наблюдавам го с любопитство, защото знам, че „всичко тече“.