Спасителят отец Тома Каваев бяга в Албания
В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.
През 60-те години високопоставените функционери на БКП Пенчо Кубадински и Венелин Коцев посещават Охрид. Там остават дълбоко изненадани, когато местен гражданин, след като ги следва продължително, им разказва, че на 13 октомври 1944 г. населението на града е спасило от германски плен 25 български войници. Когато се връщат в България, предават за случилото се на Серафим Северняк. Така през 1971 г. се появява новелата му „Охридска балада“.
Години по-късно, през 1984 г., по този сценарий е заснет филмът на режисьора Борислав Пунчев „Спасението“. Независимо че в него участват знаменити български и полски актьори като Коста Цонев, Невена Коканова, Ян Новицки, Алиция Яхевич и др. и същата година е отличен със Специалната награда на филмовия фестивал „Златната роза“ във Варна, лентата има нерадостна съдба. За пореден път изкуството става заложник на българската държавна непоследователност при провеждането на политиката по македонския въпрос.
След като съществуването на филма „Спасението“ става известно на Югославия, Белград реагира остро с протестна нота, властите в София се огъват и спират прожекцията му. Освен за кратък период в България, в целия останал някогашен съветски блок кинотворбата е прожектирана единствено в Полша, която не се съобразява с югославския натиск.
Югославската реакция и най-вече истерията в Скопие са напълно обясними, защото лентата разкрива как в средата на октомври 1944 г. жителите на Охрид масово се организират и не само спасяват от германски плен българските войници, а след това - въпреки нацистката заплаха градът да бъде разрушен - отказват да ги предадат и започват да събират поискания откуп от 12 кг злато. Повратната точка в тази драма е когато се разбира, че златото не достига. Тогава свещеникът от старата българска църква „Свети Климент“ Тодор Каваев донася съхранявания от него златен кръст и тогава немците се отказват от намеренията си. В Югославия през 1984 г. тези факти са известни и тя вече се е била постарала да ги фалшифицира. Дори е заснета югославска версия, в която също има спасяване на войници, но вместо български, те са обявени за... италиански.
Отец Тома Каваев с кръста, който спаси Охрид. 1946 г.
Парадоксът е, че за тези събития е имало информация и в България, защото са били описани от началника на пощата в Охрид Михаил Йоцов. Той води ръкописен дневник от 13 октомври до 14 ноември 1944 г., но това важно свидетелство е предадено в Централния държавен архив след неговата смърт през 1963 г. от сина му Христо Йоцов. Въпреки това българското държавно ръководство след 1944 г. е имало информация за случилото се в Охрид, но е предпочело да мълчи. Едва през 1949 г., когато отношенията между България и Югославия за пореден път са влошени, бившият командир на бригада „Гоце Делчев“ полк. Пецо Трайков в своята книга „Национализмът на скопските ръководители“ пише, че „българското отечественофронтовско правителство беше отпуснало и изпрати тридесет тона бяло брашно, един тон захар и три тона мармалад за Охрид, който по време на войната прикри и с риск да бъде опожарен целия град, спаси живота на 90 български войници“. В случая броят на спасените войници очевидно е сгрешен, но за сметка на това П. Трайков описва как „Лазо Колишевски взе повод от тоя жест на българското правителство и през априлската сесия на Народното събрание - 1945 г., държа първата си противобългарска реч, като подчерта, че Македония няма нищо общо с България и че пътят за Скопие - Охрид минава през Белград. След тая своя реч започна открито генерално настъпление срещу всичко, което има връзка с България, което храни симпатии към българския народ“.
Ако в българската държавна политика по македонския въпрос имаше някаква приемственост и надграждане, написаното от Пецо Трайков щеше да се знае и през 60-те години нямаше да се стигне до изненадата на Пенчо Кубадински и Венелин Коцев от смелия акт на спесението на българските войници в Охрид през есента на 1944 г. Ако имаше такава политика, България щеше да е предварително подготвена за югославската реакция през 1984 г. срещу филма „Спасението“, а в наши дни нямаше да сме загубили толкова много от позициите си в Македония!
Най-печалното в цялата история обаче е, че спасяването на българските войници през 1944 г. в Охрид става обществено достояние още през 1946 г., но за съжаление поради нихилистичната политика на България по това време, тя няма никакви заслуги за това. Този български държавен срам е измит от Македонските патриотични организации в САЩ и Канада. В броя на техния вестник „Македонска трибуна“ от 7 март 1946 г. е публикувано писмо от охридчанката Ленка Скопакова, написано на 7 януари с. г. на охридски диалект с български букви. „Ами кога ке го горея Охрид, що страхой ядохме. Ами прет заминавайнето на германците, сражение се отвори во градот. Пощо 25 души българи ги донесоа во камиони, заробени от германците.
Охридчани ги скрия и поради то, германците ги повикая първенците и им казая: лугето да се донесат или Охрид ке го гориме... Топойте наместени, ни се върти умот... Ойдохме жени на община да се молиме, да плачиме на командирот... Рекол злато 12 кила да дайме. Свите едногласно ке дайме що имаме, кой наполеони, кой пръстени, убетки, игли занесофме. Немало 12 кила и после кръстот на Свети Климента, има злато и златен, той го кладе отгоре“.
Историята обаче не свършва до тук. По неведоми пътища този брой на „Македонска трибуна“ стига до Струга и попада в ръцете на отец Тома Каваев. На 21 август 1946 г. той изпраща писмо: „В 1944 г., 14 октомврий, когато бегаха германците, тие потърсиха 12 кг. злато, ако в случай не им се даде златото до 2 часа след пладне, оръдия, картечници, бомби и всички оръжия беха готови да изпълнят заповедта да действуват. Тогава аз, стар 70 годишен свещеник Тома Каваев, родом от гр. Струга, който служев во гр. Охрид в църквата от свети Климента, го занесох златният кръст от свети Климента в общината, къде се събираше златото. И о, чудо! Когато командирот - германецот го виде честния кръст, от вълк стана ягне, го целуна и се умири. Града се спаси... Днес се намирам в Струга в домът ми. Без заплата, стар и слаб. Немаме платно ни за долни ризи, ни плат за расо и подрасник - антерия“.
Това писмо предизвиква вълна от състрадание на македонските българи в Америка. Членовете на МПО „Родина“ от гр. Гери, щата Индиана, събират и изпращат помощ на изстрадалия свещеник. След като я получава, отец Тома Каваев на 17 март 1947 г. пише второ писмо до „Македонска трибуна“, в което благодари за дарението и уведомява, че предишния ден е служил и постоянно споменавал МПО. „Господ да ви спомене, да ви дайт любов и все, що е добро, а и вашето желание за добро ако е, да ви го изпълни. Много ви благодаря и ви благословя“.
С тези си действия отец Тома Каваев попада в полезрението на югославската тайна полиция УДБА. Много скоро след това, поради реалната заплаха за живота му, той е принуден да избяга от Югославия и да се спаси в Албания. Със семейството си се установява в По(д)градец - на отсрещния бряг на Охридското езеро, за да може да гледа любимите си Охрид и Струга, но никога повече да не може да се завърне в тях. Потомците си възпитава в родолюбив български дух и те преди няколко години получиха българско гражданство, а някои се преселиха в България.
Поради спускащата се желязна завеса и непоследователна българска политика обаче, спасението на българските войници в Охрид на три пъти е „забравяно“: през 1946, 1949 и 1984 г. Едва през 2022 г. Боряна Пунчева издири лентата „Спасението“ и разказа нейната историята в документалния филм „Легенда за охридското злато“. Това е не само триумф на истината, но и критика на нихилизма, който България повече не трябва да допуска!
Труд
