Шансът на България да оглави Европа

Легенди са концесионните такси в рудодобива

По-добре да препишем читав закон от някоя уредена държава, като Австралия например

Успехите се дължат предимно на частния сектор, независимо от държавата

Има много малко места на българска земя със средна работна заплата равна на тази в Централна Европа. Но затова пък почти всички места в които се добиват суровини, намиращи се под българската земя, са с такива работни заплати – българската минна индустрия процъфтява.

Преди два месеца на събитие в рамките на Българското председателство на Съвета на ЕС министър Теменужка Петкова с гордост обяви сериозния принос на минната индустрия за българската икономика от около 5% от брутния вътрешен продукт. Като дял от икономиката, рудодобивът нарежда България в челната петица на Европа – изоставаме само от Хърватия и Румъния, като сме рамо до рамо с Полша, Дания и Холандия. Пряко заетите в сектора са над 30 000 души, непряко заетите - около 120 000, а производителността на труда е близо 2.5 пъти по-висока от средната за индустриалния сектор. Средната работна заплата в сектора е около 70% по-висока от средната работна заплата в България, цели западнали през 1990-те и началото на 20-и век райони са съживени, заради водещите ни рудници и рудо-преработващи предприятия, и т.н. Макар министърът на енергетиката да се похвали с тези безспорни успехи на сектора, ясно, че и успехите се дължат предимно на частния сектор и че и в този сектор инвеститорите работят без особена подкрепа от страна на държавата и често срещат значима съпротива от популистки и псевдо-зелени групи от хора. А сега си представете какво може да постигне българската минна индустрия, ако държавата й помогне… Например, да се превърнем в европейски лидер по рудодобив? Но как да стане това?

Понастоящем най-голямата пречка пред развитието на минната индустрия е абдикацията на държавата от проактивна политика в сектора. Държавните институции чакат инвеститорите да се справят с всички проблеми сами, за да дадат накрая своята благословия. Местните хора са подлъгани, че ще се отрови златна Добруджа или китните трънски хълмчета? Държавата мълчи. Еко-рекетьори искат рушвети и заплашват със саботажи на всеки ъгъл? Държавата не чула. Дупки в закона предпоставят към безкрайни обжалвания и разтягане на процедурите с десетилетия? Държавата казва, че всичко е точно.

Резултатът от абдикацията на държавата от активна политика в сектора е нулата отворени нови рудници за последните 30 години. Нито един инвеститор не е проявил желание, не е имал ресурсите, не е посветил времето и не е успял да се пребори с множеството пречки пред отварянето на изцяло нов рудник в България. Дори се стигна до абсурда чисто български предприятия като „Минстрой“ да купуват рудници в съседни държави преди да отворят нови такива в България.

Живот и здраве, това най-накрая ще се промени през 2019 г. с отварянето на Ада Тепе от „Дънди Прешъс“.

Местният референдум в Трън постави опасния прецедент чрез местни референдуми да се решава бъдещето на подземни ресурси, които са собственост на държавата и с чието разпореждане са натоварени централните власти.

„Асарел-Медет“ представи интерес към възобновяване и разширяване на стара мина, но срещу инициативата се организира мащабна, в огромна степен пропагандна кампания. Държавата се сниши и не опроверга нито едно лъжливо твърдение, изнесено в публичното пространство. В крайна сметка, удобният изход беше организацията на местен референдум и незаконното блокиране на инвестиционното намерение. Две години по-късно, в Трън няма нито помен от обещаните био-животновъдство, био-хотели, био-земеделие, био- какво ли не, но белята вече беше сторена.

Ако централните власти в България искат да оставят местните общности да решават, то това трябва да се уреди ясно в законите и Конституцията. Ако ли не, то изпълнителната власт в София трябва да поеме своята отговорност по тези въпроси.

Наскоро българският парламент прие нов Закон за концесиите, който безспорно създава една доста ефективна и съвременна рамка за предоставяне на концесии… на всичко, освен на подземни богатства. Защото последните са изключени от неговия обхват и за тях редът преминава по безнадеждно остарелия Закон за подземните богатства и още две дузини членове, разпръснати в една дузина други закони. Истината е, че редът по придобиване на концесия за добив на подземни богатства в България е хаотичен, отчайващо труден и пълен с разпоредби, които могат да се тълкуват по 100 различни начина.

Например, представете си, че след голяма мъка и 300 зора успеете да спечелите правото да проучите едни 1000 декара за добив на волфрам с потенциално находище на волфрам на едни 100 декара. Всичко хубаво, но там волфрам няма, а откривате злато и мед. Законът обаче, не ви позволява да регистрирате откритите залежи, дори те да са най-богатите на света. Не само това, но не позволява и на държавата да разпознае тези залежи като налични. Тоест, не стига, че проучващият инвеститор е прецакан, но и държавата сама себе си е прецакала. Или пък се оказва, че находището на волфрам не е точно в тези 100 декара, а в съседните 100 декара, макар и пак в парцела от 1000 декара? Пак греда – това се брои за друго находище, макар и в същата концесионна площ. Има го и вариантът всичко да мине по план, вие да намерите волфрама точно там, където го очаквате, но междувременно вашата фирма да изпита финансови трудности. Появява се отнякъде най-голямата рудодобивна фирма в света и казва „Супер, открихте находището, аз ви предлагам 50 млн. лв. да откупя правата и почвам да добивам“. Голям кеф, ама и сметка без кръчмар. Законът не ви позволява да си прехвърлите правата, съответно вие трябва да ги изгубите и след това друг инвеститор да премине по същата 20-годишна адска процедура. Тук някъде стигаме и до липсата на срокове за произнасяне на администрацията, или пък където такива има, те са „инструктивни“ – т.е. препоръчителни. Можем да продължим с де факто почти невъзможното променяне на статута на гори в концесионната площ за добив на подземни богатства, родилните мъки и празноти около промяната на предназначение на земеделски земи, ангажиментът инвеститорът да изнамери всички наследници до 10-о коляно и на най-малкия парцел при все още разнебитен кадастър, и т.н.

С две думи – Mamma Mia! Имайки предвид колко голям е батакът, може би най-лесното нещо ще е да се препише един читав и съвременен закон за подземните богатства от някоя уредена държава – например, Австралия.

Огромното мнозинство българи несъмнено са подведени, че концесионните такси за рудодобива в България са смешни проценти и се крадат някакви огромни милиарди. Колкото и смешно да звучи, заблудата произлезе от умишленото или неумишлено объркване между „приходи“ и „печалба“.

Концесионните такси за рудодобив в България са около 1.5% от стойността на металите в добитите количества руда, изчислено по средноаритметични цени по световните котировки. Това е един вид такса върху приходите при продажбата на крайния продукт, дори без значение дали този продукт ще се продаде в България или не.

Ако опростим изчисленията до съотношение между концесионно възнаграждение и печалба преди данъци, то концесионната такса е около 10% до 13% от печалбата на предприятието преди данъци. Ако към концесионната такса бъдат добавени корпоративния данък и осигуровките за сметка на работодателя, то директните приходи за държавния бюджет от концесиите се равняват на около 30% до 40% от печалбата преди данъци в различните години.

Въз основа на изследване на одиторската компания „Прайс Уотърхаус Купърс“ можем да направим следното сравнение между концесионната такса в България и таксите в други водещи в рудодобива държави:

1. Преизчислени концесионни възнаграждения между 10% и 13% от печалба преди данъци на година в България при 1%-12% в Перу, 2%-16% в Канада, 0%-14% в Чили, 2%-5% в САЩ.

2. Преизчислени концесионни възнаграждения в България от 3 до 4% от нетните приходи от продажби (т.е. „оборота“ само на местното предприятие при продажбата на концентрат) при 0.5%-4% за Китай, 1%-2% за Бразилия, 3.75%-4% за Индонезия и 5% за Гана.

Тоест, концесионните възнаграждения в България са съпоставими със средните стойности навсякъде по света и е отговорност на държавните институции да обяснят това на избирателите, за да няма бъдещ натиск върху потенциални инвеститори.

При дебатите дали да се започне или не някой нов минен проект, често ползите от него се свеждат едва ли не само до концесионната такса. Половината от нея наистина остава в общината, но плюсовете от проектите далеч не се изчерпват само с това. Колкото и странно да звучи, българската минна промишленост е един от малкото сектори днес, които не изпитват глад за кадри. Това е резултат на две неща – ползотворното партньорство между Българската минно-геоложка камара и ресорният Минно-геоложки университет и умението на българските предприятия в рудодобива да намират и обучават кадри сред местните хора. И когато казвам миньори, забравете стереотипа на оцапан със сажди раздърпан роб, млатещ с кирка от сутрин до вечер. Миньорите в тези компании работят с джойстици и компютри, това са повече геймъри, отколкото труженици.