Шансът на Радев е да говори за това, което интересува народа

Румен Радев вече е президент. Състоя се, така да се каже, неговата инагурация. Предстои да видим как ще се справи Тръмп.

Ако забелязвате, има поразително съвпадение в датите. Избираме в началото на ноември, получаваме нов президент на 19 януари. Когато се полагаха основите на днешното статукво, новите политици прегърнаха имитативния метод на реформиране. Даже един депутат във Великото народно събрание възкликна - Ако искаме да живеем като американците, трябва да правим всичко като САЩ. Такъв е нашият нрав.

Имитацията обикновено е начин да прикриеш варварски нрави. Още неизчакал края на вчерашната реч, плъзна поток байганьовска литературна критика. Едни не харесаха казаното заради това, че е дълго и скучно; други - че на Радев „не му достига конкретика в ангажиментите“; трети, че е трябвало да се ограничи с 4 приоритета; четвърти, че четял недостатъчно гладко; пети, че това било програма на премиер, а не на президент; шести, че прекалено много време отделил на социални въпроси; седми, че казал на депутатите, че имат една седмица, което ги обидило.

Всъщност и седмица им е много. Това бе среща между личност с рейтинг около 70% и парламент с рейтинг около 6%.

За първи път наш президент е изправен пред парадоксално трудна задача. Радев беше предпочетен с мнозинство от всяка социална категория, за каквато се сетите: от ляво до дясно, от София до село, от високо образовани до неграмотни, от българи до малцинства. Той е първият президент с едновременен мандат от етнически турци и националисти. Тоест съответства не само на буквата на конституцията, но и по дух започва като президент на всички българи. А от друга страна, партиите се хранят от противопоставянето между социални категории. В което дело преуспяха дотам, че вече не са в състояние да сформират устойчиво мнозинство за цял мандат. Затова за пет години ще имаме три служебни правителства. Засега. При това партийните лидери се канят да държат сметка на временното правителство как ще реши нерешените от тях проблеми и ще премахне несправедливостта за два месеца. На какво отгоре?

Умерените и прагматични позиции на Радев не са комфортни. Има три риска: всички противоборстващи страни да го припознаят като чужд; народът да започне да го възприема като част от статуквото; външни хегемони да видят в него непослушко и да му вдигнат мерника. Но без риск няма дивиденти.

Първото, което прави впечатление в речта, е отказът от имитациите. Или другояче казано - българоцентризмът. Не етнически, а в смисъл, че политиката ни се формулира тук, а се отстоява навън. А не обратно - да се поръчва навън, а да се прокарва и налага тук. Веднъж ти казват: можеш да развиваш ядрената енергетика. Друг път пристигат и казват - захвърли направените инвестиции. Веднъж искат борба срещу корупцията, после - да не се пипат офшорките. Веднъж поръчват да се засили контролът върху съдебната система, следващ път - че е нужна по-независима магистратура. Как да съчетаем двете неща? „То си е ваша грижа.“

При сегашната инерция самоуправлението на страната звучи като крайно оригинална идея, но тя следва от понятието „суверенитет“ и е недвусмислено формулирано в конституцията. Там не пише „доминион“. Пише „държава“. Съответно пълномощията на депутати и министри се дават не от чужди елити или избиратели, а от народа на страната. Според Устава на НАТО и Лисабонския договор България е член на пакт, съответно съюз на равноправни държави. И носи съотговорност за общите решения. Защо тогава да не участва активно в тяхното изработване? Ако ще учим нещо от други държави, нека се научим от същността, а не от дрешките и маниерите. От САЩ например можем да усвоим принципа за независимост.

И още нещо. В конституцията пише, че президентът отправя обръщения, но липсват думите „по поръчка на чужда държава“. Препоръчително е да не се бърка външна и вътрешна аудитория, както правеше Плевнелиев.

Как прекали със социалната тематика президентът Радев в своята реч? Очерта се като реформист, който смята, че лечението трябва да съответства на болестта, а не на парите на болния човек. За когото образователните шансове трябва да се определят от способностите на ученика, а не от материалния статут на родителите. Че трябва да има конкуренция, а не картели. За бъбрещата класа това може да е Коперникански преврат. Защото всички реформи от десетилетия вървят срещу принципа за справедливостта. Само че ако е прекалил, то прекали заедно с огромното мнозинство от хората в страната.

Тъкмо това е новото, което се очертава, в сравнение с предшествениците. Желев се обяви за “президент на демонтажа”. Стоянов беше „президент на реформите”. Първанов - «социален президент». А президент на България има ли? Радев получи възможността за първи път да вкара в тъй ценния баланс между институциите и баланса с народа. За депутатите са скучни такива теми като крещящата социална несправедливост, която вече прелива в правосъдна, политическа, гражданска, медийна. Но пък тъкмо те са интересни за публиката. Нашите политици с желязно упорство отказват да чуят, че според всички социологически изследвания ранглистата на проблемите започва с безработицата (около 30%), ниското заплащане (около 26%), бедността (към 17%), ниските пенсии (15%), а дори корупцията и правосъдието остават далеч назад. При политиците тази ранглиста е обърната с краката нагоре. И затова говорят на стената. Шансът на Радев да бъде независим от политиците е да говори за това, което интересува именно народа.

Президентът описа развоя на демографската криза и последиците от емиграцията. Вече над две десетилетия този процес е едновременно резултат и причина за почти всичките ни проблеми: липса на кадри, затваряне на училища, некрозата в обширни райони, липсата на хора, които да финансират здравеопазването, недостатъчни пенсии, което на свой ред е мотив да се замине за чужбина. Ако ръководството на нацията може да бъде оприличено на капитан, то водата вече му е до пояса, а той енергично пренарежда столовете на палубата и сее раздори между членовете на екипажа. В психологията това се нарича компенсаторна свръхактивност. На моменти поръчва и на оркестъра от политолози да свири бодро популярни парчета за овладения бюджетен дефицит. Кога ще започнем да запушваме огромната пробойна в социално-икономическия модел?

Преди 5 години Плевнелиев имаше добри идеи да насочва прожектора на вниманието към следващите 20 години. Да тласка разработването на дългосрочни стратегии на страната. Но на практика само създаде тесни връзки с аутсорсинга и IT сектора, които са световна тенденция, независеща от българската политика. Институцията „президент“ е златна възможност публично да очертаем най-сетне перспектива, способна да задържи гражданите в страната. И да се напомня постоянно на редуващите се парламенти за цели, които надхвърлят един мандат. Това са реиндустриализацията, бъдещето на енергетиката, образованието, здравеопазването, транспортът, сигурността. Задачи, по които вятър ни вее без посока като кораб призрак. Дори има школа на „български лесе фер“, за която времето не е заек, та да избяга. Според нея, колкото и глупости да се случват, пазарът накрая ще намести нещата по най-оптималния начин. По който повод класикът на политикономията Джон Мейнард Кейнс отбелязва - Накрая ли? Накрая всички ще сме мъртви.

Предстои да чуем състава на служебното правителство и поръките на президента Радев към него. Дано да бъде един такъв скучен, делови кабинет, който няма да имитира нещо красиво, а ще се заеме сериозно с основната си задача - да проведе нормални избори.