Къде е днес българският национален интерес
Улисани в мандатното председателство на ЕС, струва ми се, не отделихме време и усилие да спомним и преосмислим онези няколко месеца - март до юли 1878-а - в хода на които Европа (или просто – Животът) дава урок на раждащата се за нов, самостоятелен път България. Урок, който, въпреки годините и многото понесени удари и страдания, изглежда още има да го учим...
Все пак за 3 март 1878 г. и подписването на Санстефанския договор се каза по някоя официална дума. Но за Берлинския конгрес от юли 1878-а и категоричната ревизия от „големите от Европа“ на Санстефанския договор, като че ли не напомни никой. Може би е сметнато, че би било в дисонанс с финала на българското европредседателство? Жалко! Защото действителността, като добър педагог, не спира да ни напомня, че не само при т.нар. „кръгли годишнини“, но много по-често като нация трябва да се връщаме към онова време. Докато изцяло осмислим урока на онези събития и го докажем с поведението си в съвременния свят.
Подписването на Санстефанския договор и провеждането на Берлинския конгрес са не само различни по форма и съдържание събития, но и пряко противостоящи едно на друго. Първото прокламира без уговорки установяването на една реалност, второто отменя прокламацията и установява друга, по същество - различна, реалност. Макар да става дума все за България. Но урокът, произтичащ от двете събития взети заедно, е един в същината си.
Очевидно е, че в миналото, а и днес, на българите ни е по-лесно да мислим за 3 март 1878 г. и Санстефанския договор като за нещо само за себе си. Обещание, дори почти реализация, ако не и реализация, на наша мечта. Мечта, обусловена от историята ни и в съгласие с хубавите думи за правата на народите, които огласят Европа през онова време. Всички българи, от всички български земи, събрани в една отново родена, свободна България!
Берлинският конгрес от юли 1878-а е извън това наше виждане. Той няма място в него, защото ние предпочитаме да го схващаме като една демонстрация на враждебност и злонамереност към мечтата ни и като прилагане на груба сила, за да бъде тя унищожена.
Така преди 140 години, в рамките само на няколко месеца, в българското национално съзнание трайно се настанява един мит, заради който в последвалия, почти вече век и половина, ще пожертваме много в жизнена енергия и материални богатства. Имам предвид мита за „унищожената от Европа прекрасна българска мечта“. Запленени от мита, чет нямат българските правителства и политици, които в един или друг момент, ангажират България в самоубийствени авантюри. Съществуването на мита създава за другите държави и за разни прикрити сили почти неограничени възможности за влияние и въздействие върху българските общество и държава. И преди всичко, този мит е, който ни пречи да осъзнаем в пълнотата му урока, който са дали на „Нова България“ преди 140 години Сан Стефано и Берлин, възприемани като едно цяло.
Урокът е урок по реализъм. Как да се живее възможно по-успешно в света такъв, какъвто е. Сигурно българите, българските владетели, са знаели този урок някога. Вероятно вековете на турското робство са притъпили и потиснали някои основни усещания за управление и за междудържавни отношения. И създали по този начин благоприятна почва за митове.
Какво показват Сан Стефано и Берлин през далечната 1878-а? Показват, че и най-хубавата, най-емоционалната и исторически обоснована мечта, няма шанс да се реализира, ако не е подкрепена от реалистичен анализ и съответна мобилизация на нужните сили, средства, потенциал. Показват още, че във всяка конкретна обстановка, спрямо всеки конкретен казус, държавите - малки и големи, се водят най-първо от своите собствени национални интереси. Всичко друго, колкото и добре да звучи, идва след това и в някаква степен се приема, само ако не накърнява националния им интерес. Следователно, всяка държава, млада или стара, малка или голяма, за да разчита на успех на геополитическата сцена, трябва да има ясно съзнание за своя национален интерес и да проявява реализъм и разбиране в отношенията си с партньорите. Както и да са определяни последните - като съперници, противници или съюзници.
В паметта на всички ни са, за да няма нужда да ги напомням, случаите в последния век и повече, и на премълчавани или неформулирани, и на направо пренебрегвани открито, национални интереси, просто, за да се угоди на прикрит, зад хубави фрази и принципи, нечий друг интерес. В това „затваряне на паметта и ума“ за урока от Сан Стефано и Берлин, са прегрешавали, в един или друг момент, всички политически сили.
Съвременната геополитическа обстановка изправя и България, като всички останали, брутално „на препитване“ все по същия урок. Имаме ли като общество обсъдени и осъзнати национални интереси? Водим ли се в отношенията си с другите държави преди всичко от нашите национални интереси? Съобразени ли са с тях неминуемите и за нас компромиси в междудържавните отношения? Умеем ли на основата на националния интерес да опираме мечтите си на рационални виждания за реализацията им?
От десетилетие, че и повече, една след друга държавите застават открито на позициите за върховенство на националния интерес. САЩ, Китай, Русия, Великобритания, Иран, Турция, Северна Корея, Япония, Унгария, Полша, Чехия, Италия - списъкът се допълва всяка седмица. Никоя от тях не обръща гръб на необходимостта от международни споразумения и сътрудничество. Но подчертава, че тръгва към тях с ясното съзнание за приоритета на националния интерес.
Изглежда, че все по-голяма част от съвременния свят си дава сметка, че глобализацията отиде в някои крайности, които не са поносими, именно заради щетите на националните интереси. И като че ли това става дори по-бързо, отколкото спрямо някои от ексцесиите на блоковите системи.
Градим ли нови митове?
Допустимо ли е, в чий интерес е, в тази обстановка България да се ограничава в официалните си изявления до стремежа за „пълна интеграция в ЕС и в НАТО“? В какво отношение е подобна позиция с българския национален интерес, взет в неговата цялост? Формулиран ли е той от някого и възприет ли е от съвременното българско общество? Или сме на път да си градим някакъв нов мит, при всичките опасности, които сме преживели от подобни „митополитики“?
Труд
