Не е смешно

Прикован на кръста Христос се оплаква, че не може да ръкопляска на разпналите го театрални критици.

Абдикиралият папа нежно се гушка с шареничък папски гвардеец - най-после заедно.

Починалият Рей Чарлз беззлобно се смее на преживелите го - "Сега вече и вие няма да ме виждате".

Натъпкани в потъваща тенекиена лодка черни емигранти си говорят: "Трябваше да я кръстим "Коста Конкордия", та да ни забележат медиите".

Брадат човек с чалма (предполага се - пророкът) се е хванал за главата отчаяно - "Колко е тъжно да те обичат глупаци"...

Част от рисунките в разстреляното "Шарли Ебдо"...

Основно задължение на сатирика е да обижда. По смешен начин. Да обижда глупостта и фанатизма, да се надсмива над предразсъдъците, да бори табутата, които други са ни натрапили.

Има една симпатична стара японска традиция самураят да изкупува грешката си, като си разпаря собственоръчно корема с нож, увит в предсмъртно стихотворение. Погрешно дълго време европейците го наричахме "харакири". "Хара Кири" е заглавието на предшественика на "Шарли Ебдо" - сатирично издание, което тогавашният министър на вътрешните работи забранил заради подигравка с медийното отразяване на смъртта на генерал Де Гол.

Седмица по-късно изданието отново се появява по вестникарските павилиони с ново име, по странно съвпадение напомнящо първото име на покойния президент - Шарл...
Подигравката с всичко не винаги е успешна медийна стратегия - след десетина години изданието фалира. За да възкръсне още десет години по-късно, възобновено отново от същите автори, обединени в издателство (още едно, малко мрачно съвпадение), "Калашников"...

Консервативният читател с леко недоумение и неприязън приема грубият понякога сарказъм в рисунките. Задава се въпросът - докъде всъщност се простира позволеното в пресата? Какво точно съдържа понятието "Свобода на словото"? Може ли свободата на един да засяга убежденията или вярванията на друг? Възможно ли е да се подиграваме на всичко и всички?

Според авторите на "Шарли Ебдо" - не само може, но и трябва. И го правеха. На политическата демагогия и лицемерието отвръщаха с провокативни карикатури и пикантни текстове, на агресията и фанатизма - с достигаща до крайност агресия в рисунките.

Защото те така разбираха свободата - като свобода на съвестта, свобода на убежденията, свобода на мненията, свобода в избора на изразните средства, като всекидневен бунт срещу лъжите, насилието, предразсъдъците и табутата.
Може би бяха крайни - но това беше техният избор и читателите го оценяваха.
Свободният човек понякога вбесява несвободния.
И тогава наистина не става никак смешно.

*Румен Белчев е сред емблематичните автори в съвременния хумористичен печат. Той е ветеран на в."Стършел" и управител на едноименното ООД. Преди да напише този текст сатирикът предупреди, че в него смехът ще отсъства.