Пито-простено

Важна е искрената прошка, а откъде ще се раздава, са подробности

Не ми е ясно дали аз трябва да ги моля за прошка, че не съм гласувал за тях, или те - мен, заради това, че ме отказаха да гласувам

Подло нещо е това новият грип! Тъкмо си бяхме свикнали на старите, дето идваха я от Австралия, я от майната си - сега грип от съвсем друга майна ни се натресе на главите.

Тъкмо на човек му дойде някаква ценна мисъл в главата - и трябва да търчи към Онова място.

Няма прошка!

Пък неудобно, разбирате, нали днес се пада Прошка - не иде да се дава прошка откъм Онова място!

Това, навлизането на младото поколение в управленския апарат, си има и удобствата. Според традицията по-младите трябва да се извиняват на по-старите, а това е повече от симпатично в днешно време!

Беше тя кога се извинявахме непрекъснато затова, че работим по-малко, отколкото се иска на началството, че мрънкаме за заплати, че вием за пенсии - доживяхме, братя, доживяхме на нас да се извиняват!

Идва премиерът първи - той все гледа да е първи, събува си чинно обувките отвън, на изтривалката, влиза по чорапки по стара българска традиция и ми казва: Белчев, прощавай, ние съвсем те забравихме теб и твоите проблеми, но за това са виновни сложните коалиционни отношения, искам да си сигурен, че за нас грижата за всестранния възход е на първо място, така че - през тази година и ти ще възхождаш от те тоя момент, та чак до есенните избори!

Простено да ти е, отвръщам уставно, ама ще прощаваш, тоя грип пак ми заговори, трябва да търча...

Нищо, вика премиерът, важна е искрената прошка, а откъде ще се раздава, са подробности! И докато си там, се огледай за бръмбари!

Тъкмо излизам от мястото, насреща ми - социалното вице. Прощавай, вика, за безпокойството, искам да ти благодаря за волското търпение и сляпото доверие в осигурителната ни система и светлото ти пенсионно бъдеще.

Пак отвръщам уставно да му е простено и питам като за кога ми се очертава светлото бъдеще.

Как за кога, ами то светлото бъдеще тропа на вратата, отвръща социалното вице не много убедено, но в тоя момент на вратата наистина се тропа. Отваряме, а навън финансовият министър вече се изува на изтривалката.

Пардон, вика, прощавай, Белчев, закършили сме я яката, да ти се намират шестнайсет милиарда?

Да ти е простено - отвръщам, с десет кинта мога да услужа до понеделник, повече няма откъде.

Десет - десет, казва финансовият, кой ти ги дава! Бъди сигурен, че ще ти ги върнем - разсрочено, с лихва от нула до десет процента, в понеделник, както помоли - само че не знам кой. Зависи от макроикономическата рамка, гръцката ликвидна криза и котировките на петрола...

И си ми отмъкна десетачката като стой, та гледай - да запълни с нея някаква микродупка в макрорамката.

Очевидно е завъдила дървояди.

Отвън се чува тупурдия, затова намъквам патъците и излизам да видя какви ги върши пробуденото опозиционно гражданско общество. Обществото е напалило огньове, грее в жаравата чайници с ракийка и от нямане какво да прави - прескача насам-натам през пламъците.

Ще се опърлите, бе - викам, а те отвръщат, че за народа си са готови в огъня да влязат, това тук са само сухи тренировки.

Не ми е много ясно дали аз трябва да ги моля за прошка, че не съм гласувал за тях преди време или те - мен, заради това, че ме отказаха да гласувам. Затова хващам за ръкава най-близкия представител и опитвам да задам въпрос: Прощавайте, не ми е ясно...

На представителя, изглежда, всичко му е ясно, защото ме поглежда мрачно с бялото на окото и ми нарежда: Извини се, бе! Извини се, бе! Извини се, бе!

Май съм бил прав да гледам изборите само по телевизията.

Все пак, иска ми се да опитам още веднъж, затова си избирам един видимо по-сговорчив представител от женски пол, който размахва парче бяла халва, вързана за конец.

Здравей, наш представителю, казвам, халвата с орехи ли е или с фъстъци? А представителят ми се хили и казва - може би искате да хамкате, така ли? Ами, ако може - признавам, обичам я аз тая халва, майната й на кръвната захар!

Представителят завърта конеца, опитвам да уловя халвата със зъби, не се получава.

Не става, нали, пита злорадо представителят, няма и да стане, докато не вземете най-правилното политическо решение, а когато го вземете - ще победим и тогава ще има хамкане за всички! И за вас, и за идните поколения, даже и за нас!

Ненахамкали се...

Нали днес е Прошка, казвам, колкото да напомня, че по-старите не трябвало да искаме прошка от по-младите, това нещо да ви говори...

А представителят от женски пол отвръща, че разбира се, че му говори, той си е направил съответните изводи след обстоен анализ на случилото се и в момента си носи тежкото бреме на политическата отговорност.

Сакън, викам, само без тези намеци - вече не съм на тия години, мога и медицинско да си извадя!

И търча обратно вкъщи - далеч от забременените неизвестно от кого с политическа отговорност.

Това, новият грип, понякога е и благословия - откъсва човека от гадното ежедневие, вкарва го в най-закътаното кътче на апартамента, далеч от официалните благодарности, уличните вълнения, запалените граждански огньове и недостижимата халва на конец, осигурява му време за размисъл.

Пак се тропа. Комшията. Вика, в тая лудница какво друго ни остава освен това шише тук, то ми е последно от тая реколта, дай тирбушона и хайде, прощавай, ако има нещо.

Простено да ти е, казвам, и заради това, че носиш нещо за пиене, и заради това, че не помниш, че ми счупи тирбушона миналата седмица.

Ами, вика комшията, к'во да правим, такъв стана животът - пито-простено!