Празнословието на едно президентско обръщение

Не стана много ясно защо президентът Плевнелиев направи в четвъртък обръщение към Народното събрание, освен че по конституция има право на това. Неубедителен бе и поводът - приключилият месец на политическите консултации при държавния глава. Защото тази му инициатива е лишена от особен смисъл в “мирно време”, т.е. когато няма политическа криза и не идва ред на поредното служебно правителство.

Още по-неубедително обаче бе самото “изпълнение” - над 20-минутна реч, обходила всевъзможни теми и проблеми на управлението и политическия живот, заложила на инженерния подход - дори при измененията в конституцията, които трябва да стъпят “на оценка за устойчивост на промените и оценка на въздействието”, и прочетена с интонацията на копнеещ за консенсусна терапия разказвач на приказки.

Разбира се, призванието на държавния глава е на върховен обединител, който да примирява политическите различия в името на националния интерес. Но то не се постига с формулираните от г-н Плевнелиев четири цели до българското председателство на ЕС през 2018 г., по които така или иначе има консенсус. Никоя от основните политически сили не е против влизането ни в Шенген, в предверието на еврозоната ERM II, в Единния надзорен механизъм на Европейския банков съюз и срещу изграждането на газови връзки със съседите.

Патосът в речта на президента бе реформата - оная дума заклинание, която публичното говорене възвиси до самоочевидно благо и изпразни от всякакво съдържание. Обръщението на г-н Плевнелиев към депутатите само подсили усещането за все така празна и вече досадно дрънчаща на кухо картонена кутия за реформи. Защото ако той иска сам да е реформаторски фактор, следва да адресира идеи, побутвания, натиск и дори остри критики към онези, от които реформите най-много зависят - партиите от управляващото мнозинство. Нищо такова нямаше в речта на президента - посланието му бе насочено сякаш към космоса, подобно на “Излел е Дельо хайдутин” от борда на “Вояджър”.

В една парламентарна република, непреживяваща политическа криза, ролята на президента като реформатор е особено трудна. Почти пълната липса на правомощия държавният глава може да компенсира със силен морално-политически авторитет и от камбанарията на първи, макар и само по ранг, не и по власт, в държавата, да задава посока и темпо на политическия процес. Уви, Росен Плевнелиев не разполага с такъв авторитет - недоверието към него е чувствително по-високо от доверието, като обратът дойде след протестите през 2013 г. (За да сме справедливи, негативен бе рейтингът и на президента Първанов след втората половина от втория му мандат.) Дали обаче ако президентът Плевнелиев не стане по-критичен към “своите”, няма да спечели повече признание като обединител и сред “чуждите”? А и не е ли това единственият му шанс да е форматор извън картонената кутия на декламациите?