Много бедни в държавата, малко политици в политиката

Ако 540 000 деца живеят във или са на прага на мизерията, какво ще е обществото ни утре

Ще доживеем ли деня, в който България не получава помощи отвън, а сама помага на закъсали страни

Да управляваш държава, която се раздира от бедност, престъпления и корупция си е доста срамна работа. Политиката би следвало да е дело обществено полезно и създаващо условия гражданите на една държава да живеят достойно, с перспектива и с възможност да произвеждат блага. Пука ми на шлифера какъв му е рейтинга на някого, щом всеки десети българин е в риск от дълбока бедност.

Изследването на Института за пазарна икономика за бедността и рисковите групи освен стряскащите данни показа най-вече несъстоятелността и обществената безполезност на политиката през последните години. Защото да си го кажем честно - бездарните политици произвеждат бедност. У нас тя е станала хронична и възпроизвеждаща се.

1/5 от населението е в риск от бедност, а един на всеки десет е в риск от дълбока бедност, сочат икономистите на ИПИ. На този фон новините за битовата престъпност, за жестоки убийства, насилие сред деца в училище и бруталният побой, довел до убийство на психично болен човек в мол звучат като естествено следствие. Бедността у нас придобива такива застрашителни размери, че става опасна за сигурността.

Ако погледнете предизборните програми от последните 15 години - те всички обещават образование и работа. Ако погледнете политическите резултати - ще видите, че хората търсят и намират и двете не тук, а навсякъде другаде по света. Буквално - от остров Бали до центъра на Лондон. Общо взето всяка друга държава може да даде на един предприемчив българин това, което собствената му вече десетилетие не може.

Бедността е проблем, който само се констатира и дебатите по него траят от ден до пладне. Метнат е за решаване в социалното министерство и комплексният му характер може да бъде видян само по кръгли маси и конференции, където височайши лица изнасят сказки, а като дойде време за дискусии и експертни мнения в залата след кафе-паузите остават само обичайните заподозрени.

Тезата, че произвеждаме малко и че събираме малко пари в държавния бюджет, от там нямало и достатъчно пари за социални помощи и пенсии, е нелепа. Държавата не съществува просто за да събира пари и да ги преразпределя. Политиките са тези, които създават условия за повече производство, политиките са тези, чрез които събраните пари се завъртат така, че да създават още възможности и съответно още пари.

Работещите у нас стават все по-малко и те трябва да издържат все повече хора в нетрудоспособна възраст - деца и пенсионери. Дебатите за това как да подпомагаме нуждаещите се не трябва да изключват как да подпомагаме създаващите. Защото те намаляват всеки ден. Средно 20% от българските граждани са в подтрудоспособна възраст и не е ясно колко от тях ще достигнат до пазара на труда поради емиграция или ниско образование.

Същевременно делът на хората в надтрудоспособна възраст достига почти 28% средно за страната. Скоро работещи спрямо неработещи ще станат 50 на 50, ако се продължава така и тогава високопарните разговори за светлото бъдеще, големите инвестиции и международното ръкопляскане за един или друг ще бъдат несъстоятелни.

Да имаш 210 000 работещи в риск от бедност и още 65 000 в дълбока бедност и да не предприемеш спешни мерки е престъпление. Престъпление спрямо пилеенето на човешка енергия.

По данните на ИПИ 335 000 деца под 18 г. са в риск от бедност и още 205 000 се намират в дълбока бедност. Общо 540 000 деца! Бъдещето хич не е розово. И детските надбавки не са решението. Тези деца трябва да влязат в образователната система, а родителите - в трудовия пазар. Ако има политици в политиката.

Освен външната емиграция, сериозен анализ е нужен и на вътрешната миграция. Тя обезлюдява вече не просто села, но и цели градове и поставя сериозни предизвикателства пред администрацията. Това изисква съвсем нов подход в управлението на държавата.

Регионалните различия не трябва просто да се отчитат, а трябва да намират реално отражение в политиките - например в определянето на диференцирана минимална работна заплата, насърчаването на инвестициите, подкрепата на работодатели. Програмите за професионално обучение, които минават през агенцията по заетостта, е крайно време да бъдат свързани с реалния бизнес, а не просто да бъдат средство за източване на европейски средства и производство на грамотни безработни. Изобщо цялостната концепция, че страната ни ще цъфне и върже само с европейските оперативни програми, които ще бъдат управлявани от държавни институции и по закона за обществените поръчки, който сам по себе си няма никаква връзка с реалностите на живота, е поредната заблуда, в която половината българи са насилени да вярват, а другата половина отдавна са отписали. За всички е ясно, че гетата са огромен проблем за страната и че той генерира само заплахи и несигурност. Но политиката, с която да се влезе в гетата, така и не се задава на хоризонта. Дъвката с малцинствата е само за рейтинг, за черната работа с тях кандидати няма. Виж, за злоупотребата с гласовете им - опашката става все по-дълга. Националният съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет сякаш не съществува - той постоянно се занимава с приемане на стратегии без планове за действие, после пък с планове за действие без бюджети и накрая - с мониторингови доклади на стратегии, които дори не са действали. Тихо и незабелязано отмина датата 2 февруари 2015. Какво се случи тогава? Ами свърши Десетилетието на ромското включване. Просто нямаше какво да се отчете, затова и мълчанието по темата очевидно се оказа удобно за всички.

Преди почти 20 години, в края на далечната 1996 г. Европейската комисия отпусна на България 20 млн. екю (предишното наименование на еврото) за спешно социално подпомагане на над 500 000 домакинства и почти 400 домове за деца и възрастни от системите на здравеопазване, образование и социални грижи. Две десетилетия по-късно Норвегия дава грантове на България за проучване на бедността, а Швейцария - за да работим по проблемите на социалното включване. В кризата с бежанците преди две години поискахме официално от Еврокомисията постелъчен инвентар и пластмасови прибори - без майтап.

Не искам и да мисля дали ще съм жива да видя държавата си не получаваща помощи и грантове, а самата тя определяща политики и подпомагаща други държави.