И победителят от „новата студена война“ е... Китай

Русия и САЩ нужни един на друг - като врагове

Студената война през ХХI век е анахронизъм. Който има всички шансове да бъде пренесен в бъдещето. Разбира се, ако пътьом не взриви настоящето.

Студената война е атрибут на двуполюсния свят - когато противоборството бе между две враждебни социално-икономически системи и беше идеологически обосновавано. И когато оръжията за масово унищожение гарантираха по-скоро взаимното унищожение, отколкото победата в един „горещ” световен конфликт.

След разпада на Съветския съюз човечеството за кратко заживя с илюзията, че настъпва епохата на един моноцентричен свят, където единственият останал хегемон ще определя правилата на играта - политически, икономически, финансови, та дори и културните, и морално-етичните ценности. От Уолстрийт до Холивуд светът бе американски. Това изигра лоша шега на самотния център - оставен без международни баланси, той сътвори Ирак, Афтанистан, Косово, Либия, Сирия... И ерозира достоверността на своето лидерство.

Днес светът е коренно различен. И все по-полицентричен. При това не става дума само за появата на новите световни центрове - Китай, Индия, Бразилия и т.н. Тече процес и на регионализация, като все по-отчетливо се обособяват водещи регионални сили - Турция, Корея, Виетнам, Саудитска Арабия, Иран. Та дори и Европа е все по-германска. Всичко това се случва на фона на кризата и пропукването на защитната черупка на националната държава в резултат от процесите на глобализация, където информацията, комуникацията, капиталите, а и стоките и хората вече с лекота прескачат държавните граници.

Това постави много въпросителни пред бъдещето на бившите - САЩ и Русия. Като и в двата случая реакцията бе предсказуема - откат на застрашени свръхсили.

Русия се завърна като силен (и силов) световен играч с гръм и трясък - в буквалния смисъл на думата. Доказвайки, че старите привички са живи. И довеждайки международните отношения до най-дълбоката им криза след падането на Берлинската стена.

Трансформацията от Съветски съюз в Русия деградира буквално за дни държавата от водещ международен субект в обект на политическо неглижиране и чужди икономически и финансови интереси. Успехът на Путин бе следствие от възвръщането на чувството за държавност в Русия, което за обикновения руснак означава власт и ред. И преди всичко възстановяването на националната гордост и достойнство, на свой ред неразривно свързани с понятието „сила”. Като удобно поле за нейното приложение се оказа защитата на етническите руснаци и рускоезичното население в „близката чужбина”, обличайки тази политика в „новоруски” одежди.

Между другото практиката сочи, че централизираните държави и консолидираните общества много по-успешно се справят с предизвикателствата на глобализацията на първоначалния етап, отколкото либералните такива, защото успяват да капсулират статуквото и по-ефективно да мобилизират целия наличен икономически и човешки ресурс.

От друга страна, процесите за формиране на многополюсен свят сами по себе си се явиха пряко отрицание на идеологемата за американско лидерство. Китай застига САЩ икономически, а американската военна намеса донесе повече хаос, нестабилност и отрицание, отколкото демокрация, благоденствие и одобрение по света. Обама бе първият американски президент, който се опита да се обърне с лице към предизвикателствата на глобалния свят, включително да подаде сигнали, че американското лидерство не е вечна категория. Подложен на силния натиск от най-консервативното крило на Републиканската партия, той бе принуден да направи рязък завой. Русия се оказа услужливият повод за демонстрация на твърдост.

Промените в света направиха Русия и САЩ нужни един на друг - като врагове. Появи се един твърде парадоксален феномен - своеобразна носталгия по студената война, превръщаща отново отношенията между двата бивши полюса в основна ос на световното развитие. Това трансформира студената война от резултат (от борбата за световна хегемония) в инструмент (за съхраняване на намаляващо международно влияние). И за пренасочване на напрежението от вътрешнополитическите, икономическите и социалните проблеми и кризи към външния противник.

Проблемът е, че конфронтацията в рамките на западната (евроатлантическата, християнската) цивилизация в широкото разбиране на този термин, включващо и Русия, днес все повече изглежда като един локален, дори провинциален конфликт на фона на глобалните процеси. Тя се опитва инерционно да затвори динамиката на световното развитие в рамките на познатото, на т.нар. „златен милиард”, игнорирайки останалите шест милиарда от световното население. Този подход пренебрегва новите много по-дълбоки разломи в света. Които вече не задължително минават по държавните граници, а по-скоро разцепват обществата в самите държави. Загубата на сигурност (социална, но и чисто физическа) и чувството за уязвимост в резултат от кризата на националната държава карат хората да търсят защита на по-ниско, поддържавно ниво - въз основа общност на етнос и религия. Давайки необходимата енергия на радикалния ислям и международния тероризъм.

В крайна сметка конфронтацията в евро-атлантическото пространство до голяма степен се разминава с доминиращите световни тенденции. Наред с националните държави се появяват нови, не-държавни глобални субекти - не само транснационалните корпорации, но и световни неправителствени организации. Интернет доведе до създаването на множество неформални мрежи, може да се говори и за съвършено нов феномен - глобално обществено мнение, вън и независимо от националната обособеност. Воюват частни армии, борбата е повече за хора, отколкото за територии, за контрол, а не за управление. Появиха се повече от дузина страни с разпаднала се или полуразпаднала се държавност, при това вече не само в Близкия изток и Африка. „Новата студена война” пренебрегва основните рискове за сигурността в света, като същевременно освобождава място за утвърждаване на нови геополитически играчи.

* Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения