Великден - празник светъл, а ние пак точим ножа

Българинът празнува като див балкански космополит, а гладува граждански кротко

И сняг валя, и дъжд ни брули, води ни носиха, земетресения ни тресоха, две изборни кампании ни люляха, но издържахме - устискахме и до тоя Великден!

Е, не всички, разбира се.

Не знам дали сте забелязали, но по светлите празници българинът така се преизпълва с духовност, че направо свети, като минава през скенерите на летището, а те му свирят със сирените си Одата на радостта, щото европейският гражданин, макар от български произход, трябва да се уважава, ако не заради друго, то поне от политическа коректност.

Богобоязливо пасе зелена салатка - благочестив пост, от една страна, патриотичен, от друга - като нареже човек репичките в нея, салатата става като трикольорче: бяла - като кахърите, които медиите ни убеждават, че са бели, зелена - като зеления хайвер, с който ни хранят избраниците ни, червена - като нечии имоти по морето.

Странно животно е това българинът, от една страна - изпълнен с богобоязън и стремеж към духовно възвисяване, от друга - все гледа да тури ножа някому. И не само в преносен смисъл!

Дойде му гост - сипва една на госта, хваща въпросния нож и докато гостът приключи с първата ракия, първата уловена кокошка вече е заклана, оскубана, изкормена и ври в тенджерата - защото гост вкъщи - Бог вкъщи, нали така!

Зададе се, да речем, Коледа. Рождество, разбирате, свят ден, Бог се роди, с червените ботушки джингъл белс звънят. А нашият човек, православният българин, вместо да се съсредоточи в препоръчваните пост и молитва, да чисти шаранче за Никулден и да ръпа картофки в останалото време, току се увре в кочината при прасето, да го попипва сладострастно ту тук, ту там, да си го хвали, че е добро прасе - ей такива прасета трябват на нацията в днешно време, не като някога, яж, свинчо, плюскай - та в един прекрасен зимен ден да му тегли ножа и пръжне някоя и друга мръвчица в очакване на духовното си пречистване.

После - Заговезни, досадният ден за прошка. Всички се прегръщат, целуват и си викат - ха, прощавай, ако има нещо. Как да няма нещо, ти у ред ли си бе, серсем! Ама нали е празник - преглъщаме старите обиди, целуваме, прощаваме, после след някоя и друга ракия - налитаме на бой, защото за някои работи прошка няма, особено след първото кило. Пак добре, че направиха ножовете тъпи и им заоблиха върховете, та да не стават големи бели, ама и с вилица може да се потърси възмездие - все пак, кое столетие сме, информационен век, човек може да съобрази кое - как!

Зададе се Великден - празник светъл, свят, всенароден, или поне така пише по вестниците. А ние пак точим ножа.

И като се почна едно тръшкане - не стигали българските агнета! От най-високото място ни го рекоха - самият премиер реши да ни засрами, че не пасем стока по родните росни ливади, където сега само зелени гущери си влачат едни работи, дето и за пръжване не стават. Гущерите - добре. Природно разнообразие, природозащитниците ги обичат и им се радват. Но възниква въпрос - а ние какво ще колим по Великден, дами, господа и манекенки? Бива ли такова унижение - да ни внасят готови заклани и замразени агнета! Къде остана българският дух! Къде остана българският героизъм? Айде да не си говорим за духовността - каква духовност без клане?

Хич бива ли така? Кръв трябва да се лее по празниците!

Е, някои позиционирани у лево професионални защитници на трудещите се, онеправданите, унизените и оскърбените опитаха да се отчетат - вкараха благотворително, срещу обещанието от по пет кинта на калпак, десетина нещастни хорица да им събарят хотела, та десетте му етажа, придобити по изключително почтен начин, да им се стоварят отгоре. Ама това не се брои - ние сме си свикнали, че по празниците задължително стават сакатлъци - къде за беля, къде от алчност, къде от тепегьозлък, къде - по партийна линия. Предварително си знаем и че само умрелите ще излязат виновни заради това, че са били бедни, та са се съгласили да събарят десететажен билдинг от долу на горе, а дебеловратите суяци, защитници на трудещите се, онеправданите и (забравих кои още, но няма значение - и те са ги забравили) нямат нищо общо.

Ние, оцелелите ще поцъкаме с език, по-милозливите ще запалят свещица, надявам се, и ще продължаваме напред, както компетентно ни препоръчват напоследък. Обикновено след голям пердах.

Яка душа носи тоя добитък, българинът - няма майтап!

Ето, постите свършиха, празниците почнаха, кой се пречистил - пречистил, който не устискал - да си ходи непречистен до следващите. Те не са далеч - почват веднага! Започват още от вторник!

Само че не са вече църковни, а само граждански. У нас, нали, както едно време селата ги нарочваха, че вече не били села, ами били станали нещо там от градски тип, сега всичко ни стана гражданско - и отговорността ни гражданска, и неподчинението ни гражданско, и обществото, и съзнанието, и обединенията - граждански, що пък и постите да не са ни граждански! Както обичат да казват юристите, когато смятат да прецакат някого - за това няма никаква юридическа пречка!

Ще му отпуснем края в празничните дни, ще изтъркаляме колата до Гърция и обратно, ще хапнем, ще пийнем, ще пощракаме с пръсти и попеем буйни песни, а после - ще върнем празните шишета и ще почнем да опитваме да изкараме с припечеленото до следващата заплата.

Странно животно е това българинът - когато празнува - празнува като див балкански космополит, когато гладува - гладува граждански кротко. Спи в него левът наш балкански (не онзи, дето е вързан за еврото, той друга работа освен да спи си няма, говоря ви за другия, от песните) - от него никакъв вятър не повява. Поне - до третата ракия. После - после духът така се освобождава от материята, че само стой, та гледай!

Преди това, разбира се, задължително се спазват някои традиции и ритуали - реже се салата, участва се в сбиване за агнешка плешка, мият се тави, пали се фурна, дори се ходи на църква.

С основна цел - да се подпъхне човек под масата. За здраве. И благополучие. Сума ти народ пролазва така, с надеждата или за изцеление, или в рамките на здравната профилактика.

Което показва не толкова набожността на народонаселението, колкото недоверието му в тресящото се от реформи българско здравеопазване.

Да не говорим за недоверието в обещаваното благополучие - него направо го пиши бегало.

Някои дори устискват до полунощ, за да могат да отнесат свещица у дома и едва тогава да врътнат тирбушона и пуснат духа от бутилката.

След това по някое време отново се напъхват под масата, но вече не за здраве и благополучие, а от гражданско (вече казахме, че всичко ни е такова) опиянение.

И така си живеем - от празник - до празник, от клане - до клане, от падане под масата - до падане духом, от падане духом - до падане ничком...

Както сме я подкарали - от урва на урва, но очевидно не и от век на век...