Криворазбраният туристически патриотизъм

Родината е и там, където са близките ти. А и човек не е крепостен на собствената си страна

В България има два вида туристи - традиционните, които отиват на почивка, и онези, които по празници и отпуски заминават при семействата си в чужбина. Около 300 000 българи според “Труд” са напуснали страната за великденските празници. Туристи от двата типа. Не ги спряха поредните призиви от бранша да не пилеят пари в чужбина, а патриотично да ги харчат у нас.

Но нали домът е там, където е семейството ти, най-близките ти. Да, той е и тук, но може да е и там, зад граница. Аз имам един на 60 км от София и един на 1500 км. И двете места наричам дом - родния дом, там, където съм израснала, и там, където вече са моите близки.

В такива ситуации границите нямат символиката, с която традиционно са натоварени. Те не съществуват не само защото сме в Европейския съюз. И когато ги напускаш, не напускаш родината си - не пак защото тя е част от една по-голяма европейска родина. А защото родината е и там, където са близките ти и вторият ти дом.

Много български семейства в последните десетилетия бяха принудени да напуснат страната си - поради липса на работа или за да търсят по-добри перспективи за развитие по белия свят. Хиляди семейства са разделени и имат шанса да се съберат у нас или в чужбина главно по празници и почивки. Така и тези великденски празници отново станаха акумулатор за туристи, които преминават хиляди километри, за да бъдат с близките си, при бащино огнище. А бащиното огнище не е туристическа дестинация, нито има завинаги определена локация.

Може би много хора биха се ядосали, че може някой да нарича дом място извън родината си, но животът се променя, променят се и разбиранията, и ценностите. И всякакви призиви за почивка в пределите на родината днес са обидни спрямо хилядите разделени семейства, защото те са сякаш забравени и влизат в общата сметка на “туристите непатриоти”.

Туристическото крепостничество обаче е нонсенс и спрямо хората без емигранстко раздвоение. Едно на ръка, че туризмът е глобален продукт и конкуренцията си казва думата при избора на “къде”. Но нима е нормално в 21-ви век, при паднали граници, универсални валути и суперкомуникации да посещаваш курортите и забележителностите само на собствената си държава? Нима изостаналият в общуването с външния свят българин няма дори историческа нужда от наваксване? А и какво пречи да му е добре и у нас, и в чужбина? И като сравнява - а винаги “там” нещо ще му липсва - дори да става още по-голям патриот. Впрочем никак не са малко емигрантите от България, които са я напуснали едва ли не като националнихилисти и именно там, в далечната чужбина, са се превърнали в български патриоти.

Затова ми се струва, че патриотичното говорене за туризма напоследък нерядко е съвсем непатриотично. Ако осъзнаем колко широки са днес границите на родината, ще установим и колко тесногръди са представите ни за туристическо развитие.