Когато партиите заприличат на сайтове

Обстановката плаче да се върнем към нормалността – без партии дубльори

Не зная драгият читател какви изводи си прави от последните няколко социологически проучвания, скупчили се в рамките на седмица (На “Галъп”, “Алфа рисърч” и “Екзакта”), но аз искам да обърна внимание на няколко тенденции извън обичайните коментари на анализаторите.

Забелязвате ли устойчивостта на последната колонка – „Няма да гласувам?” Около 35 – 40 на сто и така е от доста време. До нея има още една – „За друга партия”. И тя е силно устойчива – там процентите са към 5.

Същевременно имаме най-пъстрия парламент от въвеждането на демокрацията у нас през 1989 година. 43-тият парламент е така конструиран, че в него под формата на коалиции влязоха близо 50 партии, движения, сдружения, асоциации и съюзи на нещо си.

До предишните избори основната жалба на загубилите беше, че примерно половината от българите не били представени в НС. Затова било нелегитимно, трябвало нови избори и т.н.

Сега е обратното – трябва да положите усилие, за да откриете непредставена партия, политическа теза или платформа извън „Глас народен” на Светльо Витков и отчаяните опити на „Зелените” да стигнат поне неговото ниво на политическо одобрение сред избирателите.

За НДСВ не говоря, те са в процес на ликвидация.

И в същото време и колонката с „негласувалите” и предпочелите „друга” партия с години си остават приблизително на едно равнище. Парадоксално, нали?

Та въпросът ми е – сега, когато едва ли не целият български народ е представен в най-висшия ни законодателен орган, народът управлява ли? Напротив – продължаваме да държим трайно ниско, почти на санитарния минимум недоверие към основни институции като парламент, правителство и съдебна система.

Няколко одини след началото на прехода мастити стратези на политическата теория и практика взеха да сочат очерталият се тогава двуполюсен модел като пагубен за страната, а двата мастодонта – СДС и БСП, за узурпатори на властта и двата силуета на злото в червено-синята политическа мъгла.

После дойде царят, издуха мъглата и изведнъж светлата ни теоретична мисъл на демокрацията обяви Симеон за разбивач на политическата система с центристките си позиции и ролята си на помирител на враждуващите полюси.

След това дойде времето на различните по численост коалиции, докато се стигне до четворната при осемпартиен парламент и призивите, че тепърва ще трябва да се учим на коалиционна култура, защото ни чакат дълги години коалиционно управление.

И точно в този момент из недрата на демократичната и аналитична мисъл отново изплува фундаменталния въпрос: А не ели по-добре да се върнем към двуполюсния модел”?

И ще имат основание. Защото комай преядохме с парламентарна представителност и както винаги, видим ли свобода в нещо и се оливаме. А свободата превръщаме в слободия. От слободията на словото, до слободията на сдружаване.

У нас новите партии и коалиции взеха да никнат като сайтовете – регистрация, адрес и копи-пейст на идеи, платформи и читатели (електорат),когото се опитват да привлекат с едни и същи тези, казани по още по-крещящ начин.

В една нормална демокрация патриотите ще бъдат представени в парламента от своя партия. Тук са представени от ПФ и от Атака. В ляво мегдан делят БСП и АБВ, стъпили не само на една и съща идейна основа, но произлезли от един партиен адрес.

Имаше и някакъв си Бареков, който през половината от времето спореше с всички, а през другата половина се предлагаше на всички.

Сега има един Велизар Енчев, който като под индиго повтаря тезите на най-закостенялата и ретроградна част от БСП – от премахването на закона за досиетата през национализация на ЕРП-тата та до „Съюз с СССР”.

Целият проблем се състои в това, че когато се бориш за една и съща клиентела (избирателите) трябва да надвикаш другия, за да те чуят. Така в тези оформили се двойки започва едно ужасяващо по своите размери надвикване, празни обещания, остри до безогледност критики. Политическото пространство се задръсти от безсмислено, контрапродуктивно, фалшиво и лицемерно политическо говорене. А популизмът, надпреварата в обещания, негативизмът и откровените лъжи стигнаха непокорявани върхове.

И изведнъж се оказа, че много хубаво не е на хубаво, много партии не са гаранция за повече представителност и смисленост на парламента. За пример ще ви припомня един детайл точно от такава истерия преди два месеца.

По време на близо двуседмичните скандали около прословутия дълг от 16 милиарда Патриотичният фронт се противопостави на подобно гласуване. Там отлично знаеха, че за никакъв нов заем не става дума, но бяха длъжни да се държат опозиционно заради поведението на „Атака”.

По абсолютно същата причина – да не прелеят гласове към партията на Сидеров (и обратно) двете формации се надвикват по етнически въпроси, създават опасно напрежение, от което най-малко има нужда и вдигат удобни топки на ДПС.

И още един детайл – в АБВ отлично знаят, че Калфин е прав както за дълга, така и за пенсионната реформа. Но единствено конкуренцията с БСП кара Първанов да се държи като спечен комунист и да критикува правителството от страх, че ако каже една добра дума за кабинета ще загуби електорат, защото и без това е на косъм да изпадне от парламента.

И двата примера носят в себе си една и съща опасност. Замърсяване до нетърпимост на политическата атмосфера, пълна загуба на обективни критерии и почти гавра с доверието на суверена. Медийното пространство е затлачено от тези и контратези, истини, полуистини и откровени лъжи, а правото на информиран избор почти отсъства.

Сега да се върнем към колонките. И в трите последни изследвания именно партиите-дубльори АБВ и бившата Барекова формация, както и да се нарича, не намират място в българския парламент. „Атака” вече е ситуативна партия – дали ще влезе заради глупостта с предизборното вдигане на цената на тока или заради някакви русофилски настроения, няма значение. Което показва степента на отклонение, до което стигнахме на предните избори.

Затова, независимо дали спорът за двуполюсен модел или „коалиции до дупка” ще продължи, ясно е едно - обстановката плаче да се върне към нормалността. Дали ще бъде от две големи партии с либерален център и патриотично крило, е отделен въпрос.

Страшно е, когато партиите заприличат на сайтовете – от регистрацията през копи-пейста до жълто-кафявата миризлива течност на взаимното надкрещяване.