Mного сравнения има за българските социалисти, но едно от тях доста точно изразява духа и характера на партийния живот в столетницата. И то гласи, че БСП била като тенджера под налягане – отвътре ври и кипи, отвън фучи и съска.
Поредният скандал, свързан с подкупи около поста председател на БСП, го доказва по един симптоматичен начин. Оказа се, че тая работа с парите, предлагани на Михаил Миков да се откаже от лидерската борба, е хем стара, хем известна. Обаче кипежът дълго време е бил отвътре, по етажите на „Позитано” – конспиративни навици от които социалистите така и не се отърсиха.
В последно време тенджерата фучи до пръсване. Преди рушветчийския водевил напускането си обяви Страхил Ангелов. Той не е от играчите по високите етажи, но го направи достатъчно драматично и напълно в стилистиката на електоралния манталитет на столетницата.
Вечният опозиционер Кадиев пък е пред изключване за поредното инакомислие. Вътрешнопартийната опозиция, разделена на крилца и кълки, става все по-явна независимо от благовидните обяснения, че „това е демократична партия и такива процеси са нормални”.
Нормални на кукуво лято. И те логично дават повод за поредния въпрос: Ще се стопи ли, ще се маргинализира ли БСП?
Тук е време за малко шаблони и познати фрази. Известно е сравнението, че БСП все повече започва да прилича на късното СДС. А дали са прави другите, които й предричат съдбата на ПАСОК в Гърция? Дежурният отговор на този дежурен въпрос е, че слуховете за преждевременната кончина на столетницата винаги са се оказвали силно преувеличени.
Но на „Позитано” текат процеси, които очертават тревожни тенденции. Сега напускат или са заплашени от изключване няколко познати лица. Но погледнете само последните две-три години. Независимо чия е вината, в нейните редици вече не са емблематични фигури като Георги Първанов и Румен Петков. Преди това напусна Татяна Дончева. Близнашки беше изключен по най-болшевишки начин – за уронване на престижа на партията.
В същото време никой не може да посочи поне едно свежо, младо лице, което да е израснало в партията и което да не е забъркано в скандал и интриги. По данни от самите социалисти демографските характеристики на партията са отчайващи – над 70% са в пенсионна възраст (някои от доста време) и това ни вкарва в другото клише – партията на пенсионерите. И че тя ще си отиде колкото поради идейна немощ, толкова и по естествен житейски път. Всъщност БСП (Бедни Стари Пенсии) би било далеч по-вярно разчитане на абревиатурата.
Точно тук, в демографските характеристики на електората на БСП, се крие голямата драма на столетницата. Неизпълнимата задача, която стои пред БСП, може да се формулира така: „Как да се променим, като си останем същите?”
Защо? Защото високите управленски етажи на „Позитано” са в капан. От една страна, профилът на избирателя на БСП е съставен предимно от пенсионери от селата и малките градове и хора с носталгични спомени по миналото. Подобен електорат налага и предизвиква популистко говорене и действия от политиците на ръба на приемливото. БСП например не може да обоснове поведението и позициите си по пенсионната реформа, която едновременно да защити трудещите се (пролетариата), като настоява да се запази възрастта за пенсиониране, и заедно с това да осигури достойни пенсии, които се плащат именно от работещите – двете неща се изключват. БСП стигна до абсурд в критиките си срещу санирането, въпреки че по дефиниция в стари панелни блокове трябва да живее именно техният електорат.
БСП просто е длъжна да говори и действа така, както иска да чуе и види най-твърдото работническо-селско ядро от нейните членове. Но от друга страна, с тази фразеология и поведение се лишава от възможността за привличане на колебаещи се, разочаровани от други партии, за млади пък – дума да не става. А връщането на доверието в партията е въпрос дори не на развитие, а на оцеляване.
БСП е потънала в дълбока безидейност и зацикли точно така, както СДС след първите години на „революцията”. Тя имаше своя вътрешнопартиен рубеж за преодоляване с приемането ни в НАТО и по-късно в ЕС. Но не продължи по-нататък, не се превърна в нормална европейска лява партия като партиите на Ренци или Оланд. БСП продължи да копира настроенията в Кремъл. Тя беше една при Елцин и ранния Путин и съвсем друга при Властелина на Русия.
Не е естествено шизофренното състояние, в което партията се намира – техният доскорошен лидер и шеф на ПЕС заедно с БСП-евродепутатите подкрепят в Брюксел санкциите срещу Русия, а тук политиката е тъкмо обратната – подклаждане на русофилски настроения отвъд границата на приемливото и протести от по стотина души срещу войната и Алианса. Така се запазва твърдото ядро, но по никой начин не се привличат нови симпатизанти.
Белезите за идейната безпътица са налице – през последните години в близо двумилионна София на първомайските митинги БСП едва събира по 6-7 хиляди души, и то от третата възраст.
Друг ярък показател за отпадащите сили на БСП са кръжащите в лявото пространство партийни образувания, които късат живо месо от столетницата и я предизвикват към спираловидно нарастване на популисткото поведение. Любовта към Русия трябва да се дели с „Атака”, почти буквалното връщане към социализма – с Велизар-Енчевата пролет, социалдемократичните настроения се привличат от АБВ, а съветите за олевяване тип СИРИЗА от някои също толкова леви социолози само подсилват непродуктивните антизападни настроения.
Това е в междупартиен план. А във вътрешен – орел, рак и щука. От генералите през леви и десни крила, енергийни лобита и тесния кръг около Станишев – всички теглят в различни посоки, само не и напред.
Но основният повод за песимизъм за бъдещето на БСП е, че след тежката загуба на парламентарните избори миналата година вече осми месец партията е в пълна безтегловност. Конгресните „реформи” се отнасяха до апарата, но не и до електората, а след провалите последваха скандалите.
Местните избори винаги са били лакмус за състоянието на партиите. Вотът във Франция, Испания и Италия показа сериозно разместване на политическите пластове по оста управляващи – опозиция, стари – нови партии. У нас подобна тенденция не се очертава, което е още един повод за песимизъм за бъдещето на БСП.
Както би казал в подобна ситуация Великият комбинатор – идеи няма, бензинът е на привършване.