Задници, паметници и ред в Държавата

Обичам интелигентните хора!

Интелигентът така може да ти рече, че си задник, та чак драго да ти стане че си такъв – мек, заоблен, тъп, но двустранно развит. Друго нещо си е висшето образование, не като средното – дето ни научава само как да се псуваме на майка.

Обичам и когато има ред в държавата!

Отрадно е, че след четвърт век анархия, в която всеки дрънка каквото му дойде, най-после започна да се завръща нормалната подредба – решава се на онова, по-високото ниво кое е хубаво и който не е съгласен – прас по китарата – к'во разбираш ти бе, главо проста, коскоджами ти хабилитирани лица са решили да те зарадват с тая хубавиня, ти се назлъндисваш, задник такъв, дето се продаваш за един пробит долар!

Някои по-слабонервни току охнат, ахнат, хлъцнат и отпътуват от земния рай към по-добрия, а оцелелите с тихо скърцане престъргват джобовете и им поръчват паметници – да знае благодарното потомство къде да оставя бисквитки по Задушница. Макар че потомството хич не е благодарно, да знаете, не е като едно време – подреди се потомството в две редици пред паметника и като почне да е благодарно – направо да се разплачеш от умиление!

Едно време какви паметници имаше! По два циментови завода не им смогваха на бетона! Красота, разбираш, символика, алегория, метафорични форми и патриотични послания! Пусто, опадаха им буквите, вече не може човек да се ориентира кой бетон за какво беше и като пита внучето: Дядо, това за какво е – човек може само да въздъхне и да отвърне философски-метафорично: - Ба ли го!

По-скромните паметници – викаха им мемориали – ги правеха от бронз. Имаше бронз по онова време – да се къпеш в него! Откъде го вземаха – убийте ме, не знам, обаче, защото имаше много, никой не се сещаше да го краде. После бронзът зачезна и хората се сетиха, че от него може да се изкара някой лев. И от Борисовата градина първо Каравелов си замина – три кила гроздова изкараха от него хората, не като от Пенчо Славейков – икономично излят, и за двe не стигна. Виж Раковски е друга работа – титан на революцията, знаете, сто и петдесет кила тежеше, едва го примъкнаха до пункта, на кончето жилите му изскочиха, докато тегли каруцата по баира. Само Вазов си остана непокътнат – ама той е класик на литературата, смее ли някой да го пипне, и отгоре на всичко – от камък, нищо не може да се изкара от него. И като видяха, че Вазов си стои, а възрожденците един по един отпътуват към леярната, някои се сетиха, че номерът не е в сляпото преклонение и преминаха на алтернативни материали. Както с решетките от канализацията, дето взеха да ги правят от бетон и, за да не се минават хората в тъмното и да ги задигат напразно, написаха с ей толчави букви – „БЕТОН”, ама през това време образованието се скапа и любителите на каналджийски решетки вече не можеха да четат, така че и тях си влачеха. Та, сетиха се някои и новите паметници взеха да ги леят от месинг – дето в изкупвателните пунктове, като го видят, направо ви гонят да го връщате откъдето сте го взели. Вярно, лъщи пущината, лъщи образът светъл на героя, като месингова дръжка на врата, ама си стои на мястото и материализира паметта ни за него!

Колкото памет ни е останала – половината ни се ще да я нямаме. Ама не става – то затова стърчат паметниците тук-там и по места, стърчат монументално и ни пречат да я загубим! Някой току предложи да ги разкарат на държавни разноски, обаче държавата не е онази държава, в която имаше ред и сирене по два и шейсет, стиска се държавата и вика – като не ви харесват, не ги гледайте, по-евтино ще ми излезе. И отива да усвоява еврофондовете ударно. А ние си оставаме сред месинговите, бетонни и бронзови напомнители за близко и далечно минало.

И току се сръфаме на естетическа, патриотическа и образователна тема и се наричаме с грозни думи, от което, разбира се, на паметниците им е през пиедестала и си стоят на него със страшна сила, без изобщо да ни обръщат внимание. Кои сме ние, та да ни обръщат – задници, това сме ние.

Крайно време е да пренесем опита от това, което правим най-добре, и в монументалната скулптура! Да пренесем постиженията си от усвояването на фондовете в новите паметници! Ще се обосновем с това, че вече сме в двайсет и първото столетие, бронзът е демоде, пиринчът лъщи, бетонът е кът, затова ще дирим нови технологии и материали!

Като за начало може да започнем с олекотяване на конструкциите – правим едно винкелово скеле, та да не се скльофка мемориалът, и отвън си го облицоваме с пластмасови плоскости, оформящи, да речем, образ на цар някакъв – сега царете са на мода. Пластмасата е добър материал, всякакви детайли могат да се пипнат, копчета с лъвчета, да речем, та да види поколението с какви копчета са се закопчавали царете навремето – детайлът е изключително важен за родовата памет! И може да си го боядисаме както искаме – да мяза на патиниран бронз, да лъщи като месингова брава, а по-незначителните царчета икономично ще си ги пръскаме с бронз за кюнци. Пък като ни омръзне някой паметник – ще си го съберем разделно – пластмасата – в жълтия контейнер, винкела – в изкупвателния пункт и – пито-платено, да не забравим – и усвоено!

Друг вариант е създаването на лекопреносими монументи – най-добре – надуваеми. Пневматичният паметник крие невиждани възможности – като духне вятър, ще почне да се гърчи и вълнува, с което ще предизвиква сред публиката възхищение масово – вижте, ще казва публиката, като жив е – даже шава! В кухото на паметника могат да се наредят лампички – да свети вечер и озарява пътя от миналото към бъдещето – алегорично и символично. Има и още едно предимство – като му се нарадват хората на едното място, можем да си го спихнем и надуем на съвсем друго, та и там да радва хората!

Може да икономисаме и материала за пиедестал. Каква е ролята на тия камънаци, освен да вдигат статуята по-нависочко, така че да се вижда от повече народ едновременно! С две бутилки хелий паметникът може направо да литне! Връзваме, значи, царя с едно въже за краката и си го пускаме да се издига, докато естетически и функционално, имайки предвид хармонията с градската среда и околното озеленяване, се постигне оптималният ефект! Вечер, разбира се, ще се налага жива охрана, която да пази някой злосторен задник да не среже въжето, защото тогава паметникът ще плесне с ръце и ще литне из небесата, иди го търси после.

Как не се сетих – тогава тия задници, дето мрънкат и не го харесват, ще ги мобилизираме граждански да ходят и да го дирят из трънаците, та да им дойде акълът в главите. Ред трябва да има в тази държава!