Видни българи, убити от българи: Комунистическата власт късно признава Вапцаров

Текстовете в поредицата “Видни българи, убити от българи” са подбрани и подготвени от литературния историк и бивш депутат от СДС Йордан Василев. В тях авторът проследява съдбата на онези българи, останали в историята ни, чието име е белязано с насилствена смърт или съмнение за такава. Миналата събота публикувахме разказа му за края на Васил Пундев, Наум Томалевски, Никола Кофарджиев, Петко Напетов и Симеон Кавракиров. Предлагаме ви осмата част от поредицата.

Никола Вапцаров (1909-42 на 33 г.) приживе издава със собствени средства тънката стихосбирка „Моторни песни” (1940, автор Никола Йонков). Син на активен деец от ВМРО, в техния дом в Банско са отсядали цар Фердинанд, цар Борис ІІІ и видни личности като Яворов, Щъркелов, Багряна. Вапцаров завършва Морското училище във Варна (1932), работи в с. Кочериново, след това на различни места в София, става член на Македонския литературен кръжок, запознава се с Цвятко Радойнов (септември 1941) и се включва в работата на нелегалната комунистическа партия. Става неин деловодител. Преди това същата длъжност е предлагана на Иван Хаджийски, но той като юрист е знаел какво го чака, ако се включи, и отказва. Вапцаров е арестуван (март 1942) и след четири месеца е осъден на смърт и разстрелян заедно с още петима дейци. И тогава започва втората драма в неговата тежка съдба. След две години неговите съидейници комунисти идват на власт, безброй писатели и поети издават книгите си, но той е забравен, смятат го за твърде модерен. Първото издание на стиховете му успява да осъществи Христо Радевски чак две години след идването на новата власт (есента на 1946). В книгата са включени и стихотворения, създадени след „Моторни песни” и запазени от неговата близка Иванка Димитрова, която е подсъдима в същия процес, а той преди това й е давал ръкописите си. Тя се превръща в народна артистка и се заема да популяризира неговото творчество веднага след 9.9.1944 г. чрез рецитали, в които участвала и Блага Димитрова със слово за поета. Усилията им не донасят успех, новите властници не признават Вапцаров за значителен поет. Но ето, че идва голяма изненада - през 1949 г. той получава посмъртно голяма международна награда в Париж и Прага, името му прогърмява. Тогава властниците започват да търсят кой е виновен, че Вапцаров е пожертван и е загинал, защото компартията не може да бъде виновна. И набеждават Багряна, която единствена отива в съда като негова свидетелка по внушение на своя близък писател Матвей Вълев, който й дал „Моторни песни”. Иванка Димитрова е разказвала на моята съпруга Блага и на мен как е гледала от прозореца (тя е арестантка) Багряна няколко дни в юлската жега да чака с едно чадърче на двора, за да й дойде редът да се яви като негова свидетелка. След 1949 г. Вапцаров вече е всеобщо признат талант, издаван, включен в учебниците по литература. Домовете, където е живял, са музеи.

Макар да е известен офицер и да е бил министър, генерал Христо Луков (1888-1943, на 55 г.) е повече популярен като ръководител на малко странната дясна организация Български национални легиони (1932-43) и затова е оценяван доста противоречиво. Легионерите са едновременно противници на масонството и антисемити. Роден е във Варна, завършва военното училище в София (1907), участва във войните (1912-18), успява да спаси град Кюстендил от чуждо посегателство и той остава в пределите на България, по-късно е поканен от Георги Кьосеиванов в неговото правителство и става министър на войната (1935-38), като прави усилия да въведе реформи. Отношенията му с цар Борис ІІІ постепенно се усложняват и той напуска, като заедно с това е пенсиониран, произведен за утешение в чин генерал-лейтенант (25.1.1938) и отива в запаса, но продължава дейността си в Легиона. Така през 1943 г. той е включен в списъка на нелегалната БКП за личности, които трябва да бъдат ликвидирани. Това е възложено на Виолета Якова и Иван Буруджиев. Те проследяват генерала и пред входа на неговия дом Буруджиев стреля, но не улучва и Луков го притиска към стената. В този миг се намесва Виолета Якова и в гръб прострелва генерала (13.2.1943). Двамата успяват да избягат през двора на къщата. Версиите за убийството в онова време не изключват участие на двореца и на правителството, това се поддържа и от съветски представители. Опелото на ген. Луков в църквата на Военното училище се води от митрополит Стефан, присъстват цар Борис ІІІ, министри и др. Другарите му легионери правят шпалир на Орлов мост. Гробът му е в Централните гробища, недалеч от Стамболов, което е признак за някакво внимание, тъй като тогава (1943) гробището се е разраснало, а това е пред самата църква, където е имало места в края на ХІХ век. Мнението на историка от Новия български университет доц. Лъчезар Стоянов е, че и дума не може да става, че Луков е изповядвал идеологията на фашизма или нацизма въпреки опитите след 9.9.1944 г. той да бъде определен като такъв.

Интересна и нестандартна личност е Лиляна Димитрова (1918-44), загинала на 25 години. За разлика от своите съидейници ремсисти тя решава да учи и се записва за студентка по право в Софийския университет. Става член на комунистическата партия (1939), секретар е на районен, а после и на областния комитет на РМС (Работнически младежки съюз) в София, преминава в нелегалност (юли 1941), интернирана е в концлагера Гонда вода (юни 1942), но скоро успява да избяга и продължава своята дейност, като организира демонстрации в столицата. Тя страда от силно късогледство и затова избягва да се движи из града, познава добре само квартала около бащиния си дом между улиците „Искър” и „Екзарх Йосиф” (недалеч от Сточна гара). Затова, когато е изпратена в Пловдив през 1944 г., тя е почти безпомощна в чуждия град и там загива. Ето как е станало това. Лиляна Димитрова e в Стария град, когато полицията организира там блокада. Тя се скрива в един кокошарник и чака. След време блокадата е вдигната, но тя не вижда и продължава да стои. Идва собственикът и се изненадва от непознатото момиче. Отива и вика полиция. Обграждат я, предлагат й да се предаде, но тя започва да стреля с пистолета си. Оставя последния куршум за себе си. Не само защото псевдонимът на Лиляна Димитрова е Блага, към нейната ярка личност проявява интерес Блага Димитрова и написва поемата „Лиляна”, издадена като книга (1959). Трябва да напомня, че по време на Втората световна война мнозинството от младите хора в България имат леви възгледи. Блага Димитрова не прави изключение, тя е членка на РМС. След идването на комунистическата власт - убийствата и преследванията, тя постепенно се разочарова и отказва да стане членка на БКП.

С много страдания е белязан краткият живот на комунистката Йорданка Чанкова (Катя, 1911-44, на 33 г.), но връх на изненадата е, че тя сключва брака си с Георги Чанков (1909-2004) в църквата на Централния затвор в София, където и двамата излежават присъди. Странното е, че двамата живеят заедно от 1932 г., а това се случва през 1939 г. Започва да работи, когато е едва на 12 години, постъпва в тютюнева фабрика. От 1928 г. е членка на РМС и от 1930 - на БКП, заема ръководни длъжности, пътува до Москва за конгрес на Профинтерна, от 1934 г. до 1936-а учи там в международна ленинска школа. Нелегална, преследвана, след завръщането си в България е изпратена в концлагера Гонда вода (1942), но бяга оттам, включва се в партизански отряд, ранена е, заловена и разстреляна. След 1945 г. площад „Журналист” се наричаше „Йорданка Чанкова”, но от юли 1957 г. е преназован с бащиното й име – „Йорданка Николова”, защото съпругът й е свален от високите си постове по настояване на Тодор Живков, с когото са били приятели, но правешкият диктатор се опасявал от съперничество и изпратил Чанков на работа в провинцията.