Защо “Ислямска държава” успява

Най-богатата терористична организация търгува с нефт и антики, събира данъци и получава помощи отвън

Всяка структура, стъпила върху определена територия, е много по-лесна цел от разпръснатите мрежи

Границите на Халифата, такъв, какъвто той беше обявен на 29 юни 2014 г. от “Ислямска държава” (ИД), в първия от дните на свещения за мюсюлманите месец Рамазан, обхващат територия от приблизително 80 000 кв. мили, което е повече от територията на Великобритания и около 6 милиона население, напълно сравнимо с това на Дания, Финландия или Ирландия.

Месец след създаването си, към август 2014-а ИД вече контролираше една трета от Сирия, в това число по-голяма част от нейните нефтени полета. Тя се разпростря от Багдад до Алепо, от сирийската северна граница до иракските пустини на юг. Под неин контрол попадна и една трета от Ирак. След началото на военната кампания по въздух, започнала през септември 2014 г., организацията загуби инерция, ресурси и жива сила, но продължава да бъде сериозно предизвикателство за региона и притегателен идеал за джихадисти от цял свят.

Защо халифатът донесе на “Ислямска държава” популярност и подкрепа, която други радикални терористични организации, в това число и “Ал Кайда”, никога не успяха да спечелят?

Създаването на ИД, където животът е организиран по правилата на Шариата, е може би най-радикалната промяна в Близкия Изток след подписването на договора Сайкс-Пико след Първата световна война. Идеята за халифата винаги е била привлекателна и вдъхновяваща за ислямския свят; изследване от 2007 г. показа, че 65% от населението на четирите най-големи мюсюлмански страни желае да живее в една държава под едно управление. Темата за халифата навлезе отново в публичния дискурс след т. нар. Арабска пролет и оттогава не престава да бъде предмет на спорове между по-либерално настроени мюсюлмани и ислямистки движения. Той е сладката мечта на редица национални и транснационални радикални мрежи, като се започне от Хисб-ут-Тахрир и се свърши с “Ислямска държава”. Той е цветът и каймакът на символизма на ИД, който привлича не само ветерани от Афганистан, Либия, Балканите и Кавказ, но и бойци от Тунис, Ливан, Саудитска Арабия, Мароко, Турция, Европа, САЩ и Австралия тъй катоим предлага колективна идентичност и мисия за спасение. Халифатът е не само възкресяване на спомена за минало величие, но и проект затова, как ислямското политическо и духовно единство може да намери политическо представителство чрез някакъв тип транснационална власт.

В епохата на националните държави това представителство, разбира се, не може да има друг прочит, освен сектантски. Като част от джихадисткото направление в салафизма ИД предложи не само сектантски, но и изключително насилствен прочит на халифата.

Самото му обявяване стана възможно в идеологическия вакуум в Ирак и Сирия, образуван съответно сред 2003-а и 2011 г. и първоначално той беше посрещнат добре от местното население – това е и една от основните причини да го има.

Сунитските общности в Ирак го подкрепиха, защото правителството на Ал Малики успя да ги маргинализира до такава степен, че практически да ги изключи от политическия живот на страната. Заплатите от 400-500 долара, които получават работещите млади мъже сунити в “Ислямска държава”, и което е по-важно – усещането, че са защитени от произвола на шиитското правителство, засилват лоялността им към Халифата. Ето какво писа за подкрепата на местните Патрик Кокбърн, независим шотландски журналист, който отразява събитията в Близкия Изток от 1979 г.: „В Мосул “Ислямска държава” тероризира населението, но също така контролира цените на храните и квартирите, така че плодовете и зеленчуците да бъдат по-евтини, отколкото в най-близките кюрдски градове Ирбил и Духок. ИД, която иззе милиони тонове зърно от държавните силози в Ирак, гарантира работата на пекарните и ниската цена на хляба. За много от сунитите от Мосул ИД е по-благоприятна отколкото сектаризма и престъпността на иракската армия и федералната полиция през последните десет години, когато те държаха града.“ По същата причина сунитите в Сирия, изморени от издевателствата на правителствената армия, невъобразимата корупция на офицерите и чиновниците на правителството на Башар

Асад и неспособността им да осигурят минимално благосъстояние и спокойствие, предпочетоха управлението на ИД.

“Ислямска държава” днес се оценява като най-богатата терористична организация. Като основен източник на нейното финансиране се очертава нелегалната търговия с нефт, от която се възползват всички – в това число и правителствата на Сирия и Ирак. На второ място е търговията с антики, и, разбира се, данъците върху доходите на населението от контролираните територии. Не на последно място е помощта на Саудиска Арабия и монархиите от Залива, повечето от които днес разбират, че са създали чудовище, което не са в състояние повече да контролират.

Няма съмнение, че военният капацитет на ИД е друг фактор, който допринася за нейния авторитет и могъщество. Това се дължи най-малкото на две обстоятелства. Първо, тя разполага с почти 50 000-на армия от високо мотивирани и постоянно обучавани в сурови бойни условия бойци, които са сурово санкционирани за всяко отклонение или неподчинение. Второ, лидерството на ИД се формира от обединението в пламенните джихадисти и професионални офицери от армията на Саддам, голяма част от които бяха обучени в бившите социалистически страни; обединение, осъществено буквално пред погледа и в присъствието на коалицията на желаещите, която навремето подкрепи инвазията на САЩ в Ирак. Описвайки контактите на едните и другите в един от най-строгите американски затвори в Ирак, Джеймс Скайлар Геронд казва: „Много от нас в Камп Бука бяхме наясно, че вместо просто да лишаваме от свобода задържаните (джихадисти и баасистки офицери), ние създадохме тенджера под налягане за екстремизма“.

Създаването на халифата донесе ред значителни непосредствени успехи: бърза териториална експанзия, завземането на важни в стратегическо отношение пунктове, рязко покачване на авторитета и влиянието, както и справянето до известна степен с вътрешни опоненти и врагове. В същото време обаче халифатът се натъкна на онези подводни камъни, за които беше предупредил Осама Бин Ладен през 1996-а: обвързването с определена територия прави всяка организация конкретна и фиксирана цел, която може да бъде поразена много по-лесно отколкото нейните неуловими, мрежови структури, разпръснати в неопределени географски измерения.

*Авторката е преподавател по политология в Софийския университет, изследовател по въпросите на тероризма и разрешаването на конфликти.