Спасяването на редник Ципрас

Всеки българин ще бъде гарант с по 6 лева за спасяването на Гърция, без почти никакъв риск да загуби тези пари

„Драмата около спасяването на Гърция” много прилича на спасяването на редник Райън, но в обратния смисъл. Тримата братя на редник Райън вече са загинали на фронта, както и три правителства на Гърция паднаха във войната за спасяване на самата Гърция. Разликата е, че едното се превърна във водевил, а развръзката на сюжета все още неизвестна.

Екипът на капитан Джон Милър се опитва да спаси редник Райън с цената на всичко. Трябва ли да участваме в спасяването на редник Ципрас, развълнувахме се у нас.
Като теглим чертата, в България след изказването на премиера Борисов нещата звучат така: „Ще спасим Гърция, но няма да ни струва нищо…”
При тази постановка и депутатството, и пратилият го в парламента избирател се съгласиха. Ако не го бяха сторили, това щеше да бъде втората удивителна глупост след идиотското гласуване на „мораториума върху земята”.

И вълкът сит, и агнето цяло, и Юнкер доволен.

Откакто се разбра, че България също трябва да се включи в гарантиране на кредита от Европейския стабилизационен финансов механизъм, представите на българина за солидарност и взаимопомощ бяха подложени на стрес-тест за комшийство.
Далеч съм от мисълта да обвинявам сънародниците ни за ония около 90 на сто “OXI”, които се изляха първосигнално в социалните мрежи. Нито бяхме първата страна, която се възмути от перспективата да помагаме на една във висша степен популистка операция, нито най-категоричната.
Българското обществено „НЕ” беше продиктувано както от продължилото с месеци абсолютно популистко поведение на правителството на Ципрас, така и от абсурдите, до които се стигна на финала. Талант, граничещ с гений трябва, за да отхвърлиш едни лоши условия, за да получиш по-лоши, и то с подкрепата на референдум! Но както гръцкото допитване, така и българските масови реакции ясно показаха, че референдуми по всякакви теми не се правят. И че в края на краищата резултатите от допитванията могат да бъдат тотално пренебрегнати.
Но да се върнем към балканското „На Вуте да е зле” или „Няма да платим“ (на гърците).
В преобладаващата си част народът правилно каза „не” именно защото първоначално беше убеден, че ще плаща живи пари. Категорично не иде да даваш на някого, за да продължи да си живее по-добре от теб. Малцина (в рамките на обяснимите 5-6% от плъзналите блицанкети) бяха онези, които нямаха нищо против именно защото знаеха, че не се обвързваме с нищо и не поемаме никакви, или пренебрежимо минимални рискове. В парламента това беше обяснено популярно в обичайния си стил от премиера Борисов.
Любопитното е, че масовото „не” само преди няколко дни също беше масово „не”, но за обратното - против суровите мерки на кредиторите и „да” за редуциране на дълга, т.е., като се отпишат нови примерно 100 милиона. Тоест ние нямаме нищо против някой друг да помогне. Това не е наша сделка, тя е на богатите от еврозоната, МВФ и т.н.
А защо ние не сме в еврозоната? Нали искаме да бъдем?
Ширещата се само допреди месеци теза, че ако сме в еврозоната, ще има и нас кой да ни защити като гърците, сега отстъпва на обратната теза - „те са си договаряли, те да им плащат дълговете”. Звучи справедливо, особено когато е в най-бедната в ЕС държава, която трябва да плаща заедно с по-богатите на по-богатите. Обаче, от друга страна, тая работа изглежда като мутрата, която в часа по аритметика присъствала само на урока по събиране.

Сега сме готови да помогнем (щом няма да плащаме), но дайте да се опитаме да си представим какво би се получило, ако правителството се беше вслушало в „гласа на народа” и беше отказало да гарантира своята част от „мостовия” кредит. Кой щеше да посмее да мине границата на Промахон като съсед, отказал помощ, която не му струва нищо?

Ако трябва на теория да приемем пренебрежимо малкия риск, ние ставаме гарант (на базата на собствения си БВП спрямо общоевропейския) на 22 милиона евро. Толкова можем да загубим, въпреки че ще бъдем компенсирани. Това е по 3 евро върху главата на всеки българин, или 6 лева. Горе-долу цената на един фиш за тото, при също толкова пренебрежимо малката вероятност да спечелим. Е, аз бих ги дал, за да отида и догодина при моите приятели на Халкидики.

Контрааргументите: не е въпросът в парите, а в принципа. Щом си харчил „на корем” и продължаваш да твърдиш, че другите са ти длъжни, не можеш да очакваш помощ, още по-малко от бедните съседи.
Целият проблем е, че спазването на принципа в случая не решава нищо. Ако шансът Гърция да се оправи е като шестица от тотото, шансът да не се оправи е като изобщо да не пуснеш фиш.

Преди да кажем „не” като общество, трябваше да попитаме за цената, а не го направихме. А цената си висеше на евротабелка пред щанда в Брюксел. Тя е проста - без нашия подпис под документа Гърция няма да получи помощта. Това ли искаме? И каква цена ние от своя страна сме готови да платим за подобен безсмислен жест?
Наред с всичко изписано през последните седмици някой изобщо може ли да допусне, че ЕС ще вкара България в задължения към Гърция с риск да предизвика взрив от недоволство и нестабилност и у нас? Въпросът е в контекста - че България и сега продължава да се смята за троянския кон и предмостието на Русия в съюза и като нищо може да предизвика вълна от евроскептицизъм и негативни реакции към заробващата политика на богатия Запад.

Ако кажем „не” , спираме новите преговори по трета спасителна програма. Искаме ли фалирал съсед? Или съсед, който бавно, мъчително и дълго ще се възстановява?
Искаме ли Гърция да напусне еврозоната, а за мнозина това означава и ЕС, и да се обзаведем с нови 493 км външна граница на ЕС?
Искаме ли имигрантите от Африка и Близкия изток свободно да достигат въпросната външна граница и през Гърция?

Искаме ли износът ни от около 1,2 милиарда евро да спадне наполовина?

Искаме ли гръцките обеднели туристи да намалеят, подобно на руските след кризата?
В този смисъл бих дал моите 6 лева, които всъщност никой не ми иска.
Това е най-смисленото „да”, противно на общественото мнение, за което мога да се сетя в последно време. Както и най-глупавото и егоистично „не”, ако го бяхме казали.
Редник Ципрас може и да не бъде спасен. Гърция обаче – да.