Държавата я е грижа за семействата? Не, пести пари

Чудя се от няколко дни защо иначе гласовитите защитници на семейството и тайнството на брака в религиозния му или традиционния смисъл, яростните противници на всеки опит за признаване на правото на двойките сами да решават дали да се подписват в гражданското са толкова тихи и хрисими. Мълчаливи са и от другия лагер - на правозащитни организации, които явно са окей с идеята т.нар. съжителство без брак да не е признато от Семейния кодекс и да не носи никакви права на все повечето практикуващи го, но да води до последици, от които държавата лесно да пести пари. При това да пести, ограничавайки доказването на право на помощ за отглеждане на дете.

Преди седмица Народното събрание прие, че родител без брак и с ниски доходи - под 350 лв., няма да може да взема парична помощ за детето си от държавата, ако живее “на един настоящ адрес” с партньора си. Причината за поправката - да приравним тези двойки с бракосъчетаните, чийто доход е под същата летва. Това пише в мотивите на Министерския съвет, внесъл текстовете, безшумно приети от депутатите.

С други думи - двойките без брак не са никакви двойки, ако трябва да делят имущество или попечителство, ако единият трябва да отиде на свиждане в болницата на партньора си или ако, недай си Боже, някой от двамата почине. Това не са двойки, ако трябва да теглят кредит за жилище, в което да отглеждат детето си. Но са двойки, също като женените, ако държавата може да спести някой лев за детски помощи. Освен това са “заподозрени” двойки, ако имат финансови проблеми - това създава опасност да поискат държавата да “помага” заради детето.

Правителството, а оттам и парламентът се сетиха, че от време на време някой “несемеен” по закон може да “излъже” социалната система и да се пише “самотен родител” заради няколко лева повече на месец. Не че с детски помощи някой е забогатял - най-много някой да е оцелял. Често “обществено заподозрените” в измама на държавата са от точно определен етнически произход, а мнозинството, което е от друг етнически произход, много се радва, ако първата общност пострада. Казано грубо - ако няколко ромски майки не вземат по 35 лева (или там колкото е символичната сума) - това за мнозина е “справедливост”. Дали точно на тези майки децата не оцеляват с малката лъжа - на кого му пука, нали не е от “нашите”.

Уж “признатото” съвместно съжителство в помощите спокойно може да се заобиколи - например двамата родители да се запишат на различни адреси. Какво, социалните работници ще ги дебнат дали заедно си лягат ли? Има и друга вратичка - бащата да не припознае детето, защото без детската помощ съвсем няма да може да му купи хляб. От този тежък избор обаче вероятността детето да пострада повече, отколкото социалният бюджет заради “измама” или заради тъп закон, е в пъти по-голяма. Ама кой ти мисли за детето, нали бюджетът и “справедливостта” са важни.

През това време онези двойки, които просто са решили да не се женят или не могат да го направят, онези, които не искат пари от държавата за децата си, ще си бъдат все така “непризнати”. Защото “семейството” е важно. Децата също. На хартия. И само докато не се месят в държавните работи.