Труд
Автор:
Борис Попиванов
С отшумяването на парламентарната драма от ден на ден ще си говорим все повече за местните избори. По обичайния начин - за купените гласове, за контролираните, за корпоративните, за предварително гарантираните по стари лоялности. Иначе казано, за зависимостите на избирателите. Разбира се, този сюжет си има и огледално отражение в зависимостите на избраниците. Въпросът кого представляват кметовете и общинските съвети рядко получава задоволителен отговор. Още по-неясен става той, когато вместо класическата партийна кандидатура имаме кмет по формулата „независим кандидат, подкрепен от“, а това към момента са изключително много случаи в цялата страна, включително в редица областни центрове.
Няма съмнение, че и на сегашния местен вот предстои подобен парад на независимостите. Дали обаче ще бъде толкова многолюден? Напоследък се създава усещането, че общественият и медийният климат на виреене на независими кметове се е променил, и то не в тяхна полза. Да си припомним разцвета им в края на миналия век. Тогава споменатата формула беше доста удачно откритие. То позволи на БСП, в условията на тотална доминация на синята идея и победоносен край на историята с гръмнал мавзолей, да запише в актива си изненадващо силно представяне в цялата страна и да набележи момента на пречупване на костовисткия възход. Независимите кандидати имаха двойно преимущество - всички знаеха, че са червени, и така не разколебаваха твърдия електорат, но същевременно не бяха и чисто партийни, с което даваха възможност на колебаещи се избиратели без партийна принадлежност да ги припознаят. Запазваш си ядрото, но се устремяваш към периферията. Излезе успешно и четири години по-късно се превърна в масова практика, упражнявана от почти всички основни партии. Тя отвори впрочем мегдан и за междупартийни съюзи, които по-рано нямаше как да се организират около партиен кандидат. Всеки се сдоби със срамежливата индулгенция, че не се коалира с друг, а просто си подкрепя някой независим.
Нищо против независимите кандидати, но когато сладкото е в повече, започва да нагарча. Свръхпроизводството на независими кметове продуцира криза на партийната система по места. Тя намери израз поне в три направления: отпадане на ясната партийна подкрепа (и съотговорност) за действия на местната администрация; ограничено влияние на националните партии; формиране на абсурдни местни коалиции примерно във вида на социалдемократи с десни, еколози, националисти и турци. На всички стана ясно, че за никакъв принципен политически процес не може да иде реч. На повърхността партиите немощно претендираха, че са победители в местните избори, защото са сварили да подкрепят почти всяка успешна кандидатура тук и там. Под повърхността се виждаше как политическата подкрепа се изземва от икономическа, как странните многопартийни коалиции зад независимия кмет са бутафория, неумело прикриваща реално изплуващите бизнес коалиции и тяхната решимост да разпределят еднолично порциите на местната власт.
Накратко - резултатът бе нарастваща загуба на контрол на партиите върху общинските администрации. А независимите кметове, в голямата си част, не само не изпълняваха програмата на подкрепилите ги партии, но и както гласи една крилата фраза, спряха да си вдигат телефона. С появата си на сцената ГЕРБ като че ли започна обратно движение, афишира се като партия, която издига твърди партийни кандидати и само по изключение прибягва до независими. Тази си практика ГЕРБ развиват от избор на избор, за да запратят махалото в противоположната посока. От липса на контрол върху кметовете - до прекомерен контрол и държане на къс повод. Местните избори през 2015-а се очертават като кулминация на налагане на партийността. Но не само при ГЕРБ.
Отношението към независимите кметове трайно се утвърди като негативно. Поредицата разкрития от пролетта поставиха кметове като тези в Хасково и Пазарджик в положението да се обясняват за необяснимо богатство. Други директно бяха бламирани от общинските мнозинства. Кюстендилският кмет Паунов реши да нанесе изпреварващ удар, като си спретна местен референдум и попита съгражданите си дали биха възразили бурно, ако се кандидатира пак. Малцината от тях, които излязоха до урните, естествено, отговориха: ами защо не, пък нека се кандидатира. Паунов може да е отбил евентуални атаки срещу себе си, но едва ли смята, че ударите са изчерпани.
БСП също се е заела да намалява щедростта си към независими кандидати. Партията вече доста време преоценява своя курс на самоцелно отваряне към „широката периферия“, често водещо до попадане в съмнителни компании по места и създаване на крайно неубедителни в морален и идеологически смисъл партньорства. Завръщането към основата и ценностите, както и да го приемаме, минава през ренесанс на партийните кандидатури, с ясна подкрепа и ангажимент към централата. Петоглавата хидра на Реформаторския блок, макар и заета с постоянни вътрешни скандали и недоразумения, също на практика основно спори коя глава ще наложи партийната си номинация над номинациите на другите глави.
Примерите могат да бъдат умножавани. От тях не следва, че „независимият кандидат“ изчезва, ни най-малко, следва просто, че е в криза и отстъпление. А защо се получава така? Ситуацията по места варира и трудно може да се даде всевалидно обяснение. Нито пък непременно има някакъв генерален замисъл „бой по независимите“. Но е добре да отбележим, че предстоящото обновяване на местната власт се вписва в по-широки национални процеси на икономическа концентрация. Централната олигархия, която работи с партиите, постепенно надделява над местните олигархии с всичките им феодални и сепаратистки претенции. Трупането на капиталови и всякакви други ресурси в ръцете на едрия бизнес на национално равнище влиза в конфликт с амбициите на местните бизнес кръгове и „независимото“ им кметско политическо представителство да усвояват без чужда помощ евросредства, обществени поръчки и заеми. Партиите и без това не се чувстват комфортно сред тези местни бизнес елити, които все им режат най-малкото парче от баницата - че и ги обвиняват за това, че е прегоряла. Ето защо партийният реванш над независимите е определен шанс да се настанят по-стабилно там, където от 16 години ги гонят, но и риск да изпаднат в още по-тежки зависимости от националния капитал. Нещо като затворен кръг. В политическия им пясъчен часовник колкото повече се запълва с власт единият съд, толкова повече се изпразва другият. Ако има изход, той е в търсене на теми за национална кампания, докосващи други струни в политическото съзнание на избирателя.
