Казахме ли ви

Беше дълга, усилна политическа жега и обездвижване. Настана бърза и мощна лятна буря. Месеци наред политическият процес беше спазаряване, ултиматуми, но брожението отвътре беше полирано със скука отвън. Звучеше като стабилност. Дори социологическите данни месец след месец сочеха едно и също. Напрежението се трупаше навсякъде и никъде.

И дойде бързото разиграване. Все едно политическият елит видя календара, осъзна, че идват отпуск и избори и погледна какво има на масата за разчистване. Разчистването беше бързо в стил: „аз на тебе, ти на мене“. Като шахматисти в цайтнот политиците скоростно замърдаха фигурите. Трескаво, но и с доста мислен и премислен интерес и логика.

ДПС запази каквото можа от скъпата си съдебна система, нареди се прелегитимирано във властта, получи обезсилване на референдума със запазването на прага за валидност, доказа се като незаобиколим фактор, доказа се и пред западните партньори. Пред тях се доказа и Борисов. Освен това разигра позната сцена: разсичане на възела. И се надява да получи поне частичен „Шенген“.

Реформаторите предпочетоха да разкажат, че са сред победителите в сделката. БСП предпочете да разкаже, че не участва. Макар че пътьом Михаил Миков се освободи от вътрешнопартийната си опозиция в лицето на Мая Манолова, така че и БСП явно получи нещичко в пакетното спазаряване. Патриотите пък постъпиха най-хитро и не се набиваха на очи, докато другите се обясняваха за компромисите.

Може би дори президентът получи някое обещание. Защото не протестира енергично нито за съдебната реформа, нито срещу ГЕРБ, които в последния момент си оттеглиха предложенията за намаляване на прага на валидност на референдумите. Един президент обикновено мисли за нов мандат, а втори мандат на Плевнелиев преминава през подкрепа на ГЕРБ и помощ от ДПС.

После пък референдумът беше доубит - сега се обвиняват взаимно кой как гласувал. Но истината е, че май на никиго не му се занимаваше с референдума. От месеци партиите подозрително мълчаха по темата. И накрая тихомълком я зачеркнаха с общ гузен интерес.

Политиците показаха прекрасен усет за календара: свършиха мръсната работа точно преди ваканцуването. Остатъците от мръсната работа ще вършат в околоизборните времена - когато и бездруго е мръсно. Задрямалото от политическа скука и климатична жега масово съзнание стана разногледо и засега не успява да реагира стегнато. Да не говорим, че е и поуморено и попремислило - след години на протести. А и софийската либерална общност вече публикува снимки от плажни барове - едва ли ще се върне масово да протестира.

Случва се точно онова, което анализаторите предвиждат от години: ДПС става част от това управление. С риск текстът да заприлича на самохвалство, казано отдавна беше също, че в схватката “Протестна мрежа”/Кънев/Иванов срещу Прокуратура/ВСС/ДПС има очевидно по-силен. Казано беше, че Борисов както обикновено ще се мъчи да балансира между двете, но го влече към статуквото. Че между реформи и стабилност у нас ще се избира междинен вариант, защото западните пъртньори може и да държат на реформите, но повече държат да сме мирни и тихи заради бурния ни регион.

Казано беше също, че реформаторите ще излизат виновни на ГЕРБ, че политическата прослойка ще проявява колективен инстинкт за самосъхранение въпреки шарения парламент, че и т.н., и т.н. Въобще политическият момент е идеален да се пита: казахме ли ви, че така ще стане?

В създалата се ситуация Радан Кънев и “Протестна мрежа” направиха единствено възможното, за да запазят лице: заплашиха, протестираха. Но една от новините от „историческия компромис“ е, че реформаторите и протестните среди изглеждат все по-отчуждени. Онова, което Радан Кънев отчете като пробиви на РБ, “Протестна мрежа” отчете кажи-речи като причини за оставка на парламента.

Въпросът е дали заявките на ДСБ ще имат продължение. Евентуално разклащане на управленската лодка от страна на когото и да било от малките играчи носи риск преди всичко някой от малките играчи да остане зад борда на властта. А не да се обърне цялата лодка на властта. Политическата логика говори по-скоро в полза на стабилността на правителството. Не е изключено да има и преформатирания на подкрепа или на състава, но изпод плаващите подкрепи стабилно се откроява ДПС с неговите 600 дни толеранс.

От друга страна обаче в ДСБ отдавна са доказали, че понякога имат афинитет към политически авантюри и може и да си мечтаят за красивата опозиционна роля. В нея те биха могли да останат без партньорите си от Реформаторския блок, които вероятно ще се въздържат от ярки жестове. Тогава ДСБ може да спечели на своя страна марката “Реформаторски блок”, а напрежението между „тесни“ и „широки“ реформатори ще завърши с окончателно обособяване на „тесните“. Това обаче е само една хипотеза. Подсилена от завидното политическо самочувствие на Радан Кънев. Впрочем не е изключено не Радан Кънев, а Бойко Борисов да има повече желание за преформатиране.

Две години след протестите на 2013 г. Борисов, Местан и Кънев правят съдебна реформа, Близнашки е експерт на ДПС, Мая Манолова е омбудсман, а ключовата игра на думи „Бостан“ е взета от арсенала на... Николай Бареков.

Не е ясно в какво точно е историческият компромис, но е ясно, че има почти историческа ирония. Лятото на 2013 г. като че ли свършва в лятото на 2015 г. Вижда се краят на наивността.

Политиката е спазаряване на интереси, а протестите свършиха много и красива работа, но явно не те са определящите. Определяща не е красотата, а здравината. Пиша го като човек, който по цял ден си блъска главата с разни каузи и намира за какво да протестира. И отново ми идва да питам: казахме ли ви?

Протестите бяха чудесни с повишаването на обществената чувствителност и гражданското образование. И ще сбърка всеки, който ги подценява сега. Но точно в този момент като че ли трябва да се напомни онази ехидна фраза на Борисов: като си дръпнах моите хора от протестите, и останаха малцина.

Не е време за управленска ехидност обаче. Най-голямото проклятие за днешното управление се крие в липсата на реална опозиция и алтернатива. Тази ситуация притъпява политическото внимание и можеш да сбъркаш в наглед лесни ситуации. Например да говориш на публиката за референдум (добър или лош) и изведнъж да го откажеш, защото... пултовете не работели. Засега напрежението не е достатъчно, няма откъде да избие, примесено е с обществен копнеж за стабилност, а и няма вътрешни и външни фактори да го подстрекават. Но освен в протести, напрежението може да избива и в изборни резултати.