Сделката “Анкара - Вашингтон": Главата на кюрдите срещу главата на ИДИЛ

Турско-сирийската граница днес прилича на афгано-пакистанската граница по време на съветската окупация през 80-те - всички влизат и излизат във военната зона оттам. Ролята, изиграна от Пакистан тогава като коридор за муджахидините към Афганистан, изглежда същата като тази, която Турция играе днес за джихадисти, кюрди от ПКК, съратници на свободната опозиция, алкайдисти и обикновени авантюристи. Разликата е, че Пакистан тогава отвори територията си за чуждите бойци срещу Червената армия в съседен Афганистан. Тренира ги и ги въоръжи публично с непубличната подкрепа на САЩ и Саудитска Арабия.

Анкара днес отрича, че се отнася снизходително относно преминаването на чуждестранни бойци към Сирия през нейните територии. Журналистически материали обаче доказват, че неведнъж турски болници са приемали ранени бойци на “Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) за лечение и че децата на Ердоган - дъщеря му Сюмейе и синът му Неджметин Билял, симпатизират на ИДИЛ и я подкрепят под благотворително покритие. Критиките към Турция относно мистериозните й връзки с ИДИЛ не идват само от нейни противници като кюрдите, но и от съюзниците й във Вашингтон и Брюксел.

Турция дълго време се правеше на пасивна жертва на войните в съседните Ирак и Сирия, докато не стана атентатът в гр. Суруч. След това Анкара се размърда.

Ако приемем обвиненията срещу Турция за верни, можем да кажем, че най-голямата поука от кървавото покушение на турско-сирийската граница, извършено от ИДИЛ, е, че нито една държава не трябва да залага на услугите на радикални групировки, защото те са готови всеки момент да се обърнат срещу своя покровител. Примерите са много.

Според анализатори този неподписан неутралитет между Анкара и ИДИЛ беше тактически и се налага заради сложната ситуация в съседните Ирак и Сирия. Анкара вижда, че Ирак дефакто вече е разделен - кюрдите на практика имат самостоятелна държава - и няма да позволи тази грешка да се повтори в съседна Сирия. Тревогите на Анкара може и да са основателни, защото все повече се чуват гласове, които говорят за „сирийско копие“ на Дейтънското мирно споразумение за Босна и Херцеговина. Сепаратизмът е точно това, което плаши Анкара най-много.

Турция оправдаваше колебливата си политика спрямо ИДИЛ с контраргумента, че възходът на терористичната организация е резултат от кризата в Сирия, а не причина за нея. Сектантските политики на режима на Башар Асад и кланетата, извършени от него, дадоха повод на джихадистите да влязат в Сирия и на част от сирийците да се радикализират. Логиката на управляващите е следната: за ликвидирането на „Ислямска държава“ трябва да се изкоренят причините, а не само да се потушават симптомите. Турците твърдят, че хаосът в Сирия ще продължи, докато президентът Башар Асад е на власт. Дори да бъде ликвидирана „Ислямска държава“, хаосът в Сирия и в Ирак представлява благодатна почва за зараждане на нови радикални групировки.

Въпреки враждебното си отношение към режима на Асад през последните 4 години турците избягваха по какъвто и да е начин да бъдат въвлечени в наземна операция в Сирия. Те си дават сметка, че ако влязат там, ще споделят съдбата на Чичо Сам във Виетнам и Дядо Иван в Афганистан. Подобен сценарий би бил пагубен за президента Реджеп Тайип Ердоган във вътрешнополитически план. Ето защо вместо директната намеса Турция предпочиташе и предпочита да разчита на местните сили от сирийската свободна опозиция и да примижава, докато джихадисти преминават през територията й на път към халифата.

Целите на Турция са две, но от едната произтича другата: Анкара до кръв ще се съпротивлява срещу кюрдска автономия на южната си граница и поради това категорично ще се бори за свалянето от власт на Башар Асад. Пасивната политика на Ердоган спрямо „Ислямска държава“ показва, че Анкара е разчитала изключително много хората на Абу Бакр ал Багдади (лидера на ИДИЛ) да свършат мръсната работа - да смажат кюрдите и да свалят Асад от власт и чак тогава Турция да се включи в битката срещу халифата.

Но на какво се дължи този обрат в турската позиция, за да обяви Анкара война на организацията и да я смята за риск от първостепенна важност? Просто горното не се случи и нещата излизат извън контрол.

Когато коалицията срещу ИДИЛ начело със САЩ бе сформирана през миналата година, турците поставиха условия за своето участие: сирийските кюрдски милиции, които се борят срещу ИДИЛ, да не получават модерни оръжия, които в бъдеще могат да бъдат използвани срещу самата Турция; ударите да включват и цели на силите на режима на Асад, както и създаването на зона за сигурност, която може да стане убежище на сирийските бежанци и опозиция. САЩ бяха против.

В борбата си срещу ИДИЛ САЩ не приеха да се координират нито със сирийския режим, нито с голяма част от сирийската опозиция поради нейната ислямистка идеология, а реално единствената наземна сила за сухопътни операции срещу джихадистите бяха кюрдите. Точно затова САЩ разшириха сътрудничеството си с милициите на ПКК в Сирия. 3500 въздушни удара на коалицията или 70% от общите удари през цялата година бяха в подкрепа на кюрдите по време на сраженията срещу джихадистите. Докато по сирийския град Ракка, смятан за столицата на халифата, бяха нанесени едва 85 удара за цялата година. Тази силна американско-кюрдска координация накара Турция да настръхне, защото прозря разцвет на кюрдския сепаратизъм.

Друга причина за промяна на турската политика е и фактът, че управляващите в Анкара получиха много обвинения за толеранс към ИДИЛ, което ги злепостави в страната и в света. Именно това накара Турция да преразгледа позицията си в борбата срещу ИДИЛ и да започне да сътрудничи на американците. Слабите резултати от въздушните удари срещу ИДИЛ пък тласнаха САЩ да потърсят турската помощ.

И така се роди взаимно изгодното турско-американско споразумение от 8 юли. То гарантира активно военно участие на Турция в коалицията срещу ИДИЛ и отварянето на две турски военно-въздушни бази за ползване от авиацията на коалицията. Турците казват, че са се разбрали с американците, че след разчистването на граничните райони в Сирия от членовете на ИДИЛ ще създадат там така желаната зона за сигурност с фронт от 100 км и дълбочина 50 км, която ще бъде управлявана от протурската сирийска опозиция. САЩ обещаха на Анкара да притиснат кюрдите и да се откажат от намеренията си за автономия в Северна Сирия.

Бързото включване на ПКК в списъка с цели на турските въздушни удари показва, че американците пожертваха кюрдите, за да спечелят Турция във войната срещу ИДИЛ. През последните две седмици ПКК е подложена на по-интезивни въздушни удари, отколкото целите на ИДИЛ. Турция настоя за присъствие на турски офицери, които да инспектират целите на авиацията на коалицията, излитащи от Инджирлик, за да не се възползват от тях нито силите на Асад, нито кюрдите.

Възходът на кюрдската кауза има и вътрешнополитически измерения, след като за първи път в историята на Турция в Меджлиса влезе тяхна партия - Народно-демократичната партия на лидера Селахатин Демирташ.

Анкара се притеснява, че голямата победа на кюрдите в Турция на последните парламентарни избори, военните победи на сирийските кюрди срещу ИДИЛ и високата координация с американците карат кюрдите да се почувстват замаяни и да губят интерес към мирния процес. Затова дойде тази военна операция срещу цели на ПКК, за да приземи кюрдите и да ги укроти.

Ударите и контраударите между ПКК и Турция продължават. Кюрдите смятат войната срещу ПКК за все едно война срещу всички кюрди, а Анкара няма отговор кога и как ще приключи тази операция. Известна турска поговорка гласи: "Влизането в хамама е безплатно, излизането - не."