Хей, плеснички, хей, ги две

Децата не са идиоти и могат да различат насилие от закачка

Тези дни будната гражданска съвест отново се бунтува и жужи. Поводът за тазседмичното „кърмене в мол” е придобилото печална известност стихотворение за плесничката (разбирайте: за домашното насилие) от учебника по литература за пети клас.

Че стихотворението е глупаво и не блести с особени художествени качества (като повечето детски стихотворения) - спор няма. Че звучи като анахронизъм - също. Че учебниците са пълни с глупости, недомислици или пошлости - още повече. Че образователната система има нужда от цялостно ревизиране и преосмисляне - да не говорим. В случая обаче родителското възмущение се базира на презумпцията, че стихотворението пропагандира домашното насилие, нещо повече - държавата (чрез училището) подкрепя домашното насилие. Съответно дечицата ще са уплашени, стресирани, травмирани и ще сънуват кошмари, в които летят ли, летят плеснички, а някой ден те самите ще се превърнат в насилици и ще раздават плесничките.

Аз мисля обаче, че е срамота тази вълна на възмущение да спре дотук. Българската детска литература е пълна с насилие над деца, дискриминация и прочие позорни и смущаващи моменти. Какво ще кажете за „Патиланци” (може би е добре да бъде прекръстено на „Дискриминирани”, за да е политкоректно) - книга за физическия и психически тормоз, който една баба упражнява върху внуците си? Ами стихотворението „Лакомчо” на Дора Габе, което дискриминира децата с наднормено тегло (а те хич не са малко)? Ами „Малък Пенчо” и децата с дислексия? Ами „Ян Бибиян”, която откровено проповядва сатанизъм? Косите ми настръхват!

От друга страна пък, като се сетя навремето колко сме слушали песента на Контрол „Бий хлапето” (понеже не е имало будна гражданска съвест да я заклейми и цензурира), сигурно е чудо, че цяло едно поколение не си пребива децата с лопати и каиши, както ни съветват в текста. Чист късмет, а не наличие на някаква мисъл, способност за разграничаване на нещата и чувство за хумор. Така излиза.

А иначе що се отнася до стихотворението, накарах сина ми, който е в четвърти клас, да го прочете, без да му казвам нищо предварително, за да видя как ще го възприеме. „Смешно е”, каза той. Смешно му е, защото идеята ние да го ударим или той да удари някого е толкова абсурдна за него, че няма как да бъде нито травмиращо, нито плашещо, нито каквото и да било друго, различно от емоцията, която предизвикват скечовете от немите филми например. И допускам, че за повечето деца е така. Защото децата ви, мили родители, не са идиоти. Те могат да различат реалност от измислица, закачка от заплаха, метафора от факт. Особено на 11 години. Ако им треперим чак толкова и пресяваме през сито всяка дума, която ще чуят или прочетат, тази им способност ще закърнее. Искаме ли да ги превърнем в едни безпомощни гарджета, които цял живот чакат с отворени човки родителят да им снесе удобно сдъвкана и политкоректно смляна информация? Аз не.