Знае ли МОН какво иска от училището

Промените в образованието трябва да се правят с мисъл и държавническа отговорност

Проектите за учебната програма водят до трайно неработеща икономика

Българското образование продължава да се оплита като муха в паяжина от безсмислени идеи, хаотични псевдопромени, управленски страх и експертно безсилие. От няколко седмици сме свидетели на малоумно говорене и наместване на “реформата” според интереси или според протести в кутийките на т.нар. учебен план и учебна програма. Никой не пита, не говори, не обсъжда какво трябва да знаят децата, как да го научат и каква ще е ползата за тях лично и за държавата като цяло.

Вместо това се чудим къде е “Родна реч”, какво става с Христо Ботев, кое е по-важно - музиката или географията, спорен ли е “Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”, дали е етнически коректно “Опълченците на Шипка”, а историята на античността не е ли по-важна от българското ни минало за петокласниците. Спорим кое е по-велико - гражданското образование или философията, а в орязването на часовете по чужд език от езиковите гимназии съзряхме таен план да се задържат децата в България, вместо да учат в чуждите университети.

Министерството на образованието и науката успя с един замах (напълно очаквано) да издъни дебата за образованието. А министър Тодор Танев от дни е изпаднал в дълбоко разтроение на мисълта и не е ясно какво говори, какво обещава и какво разпорежда. Как може един ден да твърдиш, че гражданското образование е алфата и омегата на реформата, а на другия ден да се откажеш от него? Как един ден няма часове по физическо, а на другия, след среща със спортния министър, те се появяват? Как обясняваш на родителите, че децата вече ще учат според интереса на училището, а не според техния собствен? Че единия ден учебната година е дълга, а на другия - не. И пр., и пр.

Защо учителите и широкият кръг от експерти получиха правото на мнение по промените едва след като те бяха обявени, а не преди това? Как е възможно да не питаш истинските професионалисти, онези, които всеки ден са в класната стая, какво мислят, преди да местиш кутийките из учебния план?!

Никой не очаква да има 100% съгласие, но в предложенията на МОН няма и 50%. А и как да има, като екипът на проф. Танев съобщава промените “на час по лъжичка” - с оправданието, че времето не стига?! Затова сега четем какво става в първи и пети клас, после в някой друг, сега си говорим за задължителната програма, а после - за избираемата. Сега мислим за децата от елитните училища, после - за тези от гетата. Сега говорим за заетостта на учителите, после - за знанията на учениците. Сега сме заети да си прехвърляме топката, а след време ще носи ли някой отговорност за поредните изгубени в реформа поколения? Не, както никой не носи и за предишните.

Всъщност цялата т.нар. дискусия какво и как да учат децата е дълбоко сбъркана. Но не заради новия закон за училищата, нито заради обратния ред на дебата на МОН, нито заради прашасалите “експертни” разбирания за промени, а заради липсата на ясен отговор на въпроса какво искаме от училището. До този момент МОН не успя да напълни с реално съдържание заложените идеи за качествено, модерено, равнопоставено образование, което да дава правото на всеки човек да се развива професионално и лично в глобалния свят. Вместо това от проектите за учебна програма и учебни планове се вижда, че България ще инвестира в грамотност без пазарна преспектива, ще удави малкото професионална свобода на учителите в просветна бюрокрация, ще принуди родителите да утроят усилията си да дадат извънучилищно по-добро образование на децата и така ще засилят социалните различия. А накрая резултатът ще е трайно неработеща икономика за всички ни.

Корейският успех

Неотдавна правих интервю с директора на института за образователно развитие KEDI на Република Корея д-р Сун Джун Бийк и като всеки чужденец исках да знам как от изключително бедна тази страна се е превърнала в икономическо чудо. “Инвестирахме в образованието, сключихме обществен договор с родителите, а нашата най-голяма ценност са учителите”, каза ми той. Неговият институт актуализира учебните програми и планове на всеки 5 години и разработва стратегии за десетилетия напред.