Работи, за да обедняваш

От 20 българи, търпели в детството си лишения, само един ще се изтръгне от блатото

460 000 души, които са на минимална заплата или под нея, внасят 150 млн. лв. в бюджета за каузата на плоския данък

Наскоро дописник на агенция Франс прес посети страната ни, за да направи репортаж на тема какво значи да си работещ беден. На правилното място беше дошъл. Във Франция работещите бедни са 7%. У нас - около 18% (или 9% от населението в трудова възраст).

Франция е изправена пред настойчиви призиви за „структурни реформи“ и затова е наистина добре да види „човешкия лик“ на числата. С тази цел журналистът е посетил семейство в Бухово. Тя - съкратен инженер-химик в Кремиковци, той - художник, работещ като охранител в читалище. За да вържат месечен доход от 950 лв.

А с какви още хора би могъл да поговори! Отскоро всяка вечер минаваме покрай жена от квартала, която вечеря със сина си на една пейка. Познаваме я отпреди 30 години, когато се засичахме пред детската кухня. Нейното мъниче беше красиво, лъчезарно и майка му много се гордееше с него. А днес... Случайно забелязах през деня как двамата се отправят към близкия пункт за вторични суровини с кашони и хартиени отпадъци. Предполагам, че събират безплатно храна от кулинарните магазини. И очевидно нямат нормален подслон. Веднъж дочух отрасналият вече син да възкликва - “Какъв е смисълът на такъв живот!” А тя му подава храна: “Яж, яж… “

Но да се върнем на числата. Оказва се, че бедността при работещите расте. Сега е 8%, през 2005 е била 4,6%. А при тези на непостоянна работа е над три пъти по-голяма - 28%, докато през 2005 г. е била само 15%. По един или друг начин в нашето стопанство нараства търсенето на изключително нископлатен труд. След кризата от 2008 г. много хора се надяваха, че ниските заплати са временно бедствие. Но икономиката оттогава еволюира така, че предлага варианта да работиш, за да обедняваш.

Разбира се, работата на повикване, инцидентният труд често прикриват неплащане на осигуровки, но това е също начин за намаляване на реалния доход. И той изглежда ще се разпространява все повече. Масово явление е висшисти да работят работа за среднисти, млади, добре образовани хора в малки и средни градове да получават минималната за страната заплата. Постоянен и все по-засилващ се е лобисткият натиск за преминаване към „гъвкави форми на заетост“: почасово заплащане без осигуровки, неотчитане на свръхнормената работа и т.н.

Сега да видим каква социална структура се заформя в края на прехода. Хубава е.

10% крайно бедни;

20% общо живеят в бедност;

48% спадат към горните категория, или обичайно се лишават от поне 4 очевидни нужди от общо 9. Това са: издължаване за комунални услуги, за отопление, за потребителски кредити, ипотеки или наеми; възможност да си позволят месо всеки втори ден, посрещане на неочаквани финансови разходи - примерно да купят при нужда телевизор, пералня. Случайно събитие е достатъчно, за да ги изхвърли при 20-те на сто бедни: заболяване, загуба на работа, природно бедствие, нужда от спешен ремонт;

Кръгло 60% спадат към горните три категории, или са в риск от бедност. Т.е. нямат спестявания или що-годе надеждни доходи.

Остават 40%. Какво се получава? С годините, докато си говорехме за „изграждане на средна класа“ и европейски правов ред, публиката в залата неусетно е пооредяла. Не е ли време оставащите да сменят темата? Това, от една страна.

От друга, за да има работещи бедни, трябва да има и неработещи богати. Иначе балансът няма да е пълен. Днес сред мнозина млади думата „работник“ служи като обида. Това значи, че обектът им изглежда като един от тези малоумници, които не са натрупали пари, когато е било време, и сега за наказание трябва да се трудят с пот на чело. И са прави. Сигурно разбират от маркоикономика. Един от най-перфидните начини за постигането на въпросната хармония е увеличението на косвените данъци и намалението на данъците върху по-заможните и най-богатите. Още преди 9 и повече години имотните данъци бяха почти занулени, корпоративният данък стана 10%, (докато в САЩ след намаленията при консерватора Буш все още те са 25%), прогресивно облагане няма, данък върху печалбите от финансови трансакции - също.

Но нали все някой трябва да поеме бремето на обществените функции - образование, здравеопазване, полиция, пътища, вода, ток. Например „бедноработещите“, или по-общо 460 000 българи, които са на минимална заплата или под нея. Те внасят 150 млн. лева в бюджета за каузата на плоския данък. Да не пренебрегваме и приноса на 2,2 млн. пенсионери. Те са опора на държавните финанси. Чрез косвен данък, какъвто е ДДС, те плащат 20 стотинки за всеки похарчен лев и още десетина стотинки във вид на акцизи. Докато благополучните ни съграждани спестяват част от доходите и не плащат данъци върху тях. Така че около 30% от пенсионерите всъщност сами си плащат пенсиите. И не спират дотук. Преди няколко месеца Илко Семерджиев, автор на първата здравна реформа от 1999 г., беше изчислил, че всъщност държавата е на печалба от здравеопазването. Нали 50% от услугата в България се плаща кеш, върху тях се начислява ДДС, същото се случва с лекарствата. Ако добавим, че две трети от здравния „продукт“ се потребява пак от хора над 60 г., наградата „данъкоплатец на годината“ перманентно принадлежи на златната трета възраст.

И това, както обичат да казват рекламистите, не е всичко. Изследователите от Евростат установяват пренасяне на материалния статут между поколенията. Ако родителите ти спадат към категорията на тези, които „не могат да свързват двата края“, 68% е вероятността и ти няма да можеш. (И обратно. Ако могат, вероятността и ти да можеш е 56%.) Обричането на следващото поколение от предишното се чувства най-слабо в държави, които се стараят да осигуряват равни възможности, независещи от материалния статут - Швеция (22%), Дания (28%), Германия (32%), Финландия (34%). В обстойно реформираните страни от Нова Европа, където достъпът до основни обществени услуги не е гражданско право, а зависи от джоба, нещат стоят по обратния начин. На първо място, естествено, в България. Тя заслужава отделна зала в музея на данъчната екзотика, за да могат посетителите да се дивят как въпросният показател достига 96%! Т.е. от 20 души, търпели в детството си лишения, само един ще се изтръгне от блатото. Впрочем близки до нас са експонатите Унгария (94%), Хърватия (91%), Румъния (91%) и новите членове на клуба на неравенството - Гърция (89%), Италия (86%).

Та какво стои зад числата? Майката, бивш инженер-химик от Бухово, работи през уикендите като детегледачка, за да изплати личен кредит, с който е закупила цигулка за детето. Другата майка също прави каквото може: събира храна и вечер подканя: яж, яж. Но питам: защо трябва да се стига дотам? До смазваща бедност.