Разклатен ли е кабинетът, или само го клатят

Правителството постепенно губи основното си качество - усещането, че внушава стабилност

Всички, които искат някакви оставки, имат желание премиерът да ремонтира кабинета в тяхна полза, да го направи по своя инициатива и да поеме отговорността

Местните избори като че ли бяха последната хубава новина, която ГЕРБ и премиерът Борисов чуват за тази година. Шампанското още святкаше в чашите, когато се заредиха протести на полицаи, шофьори, музейни и библиотечни работници. Кметовете поискаха пари и им беше препоръчано да ги измъкнат от населението. Приемането на бюджета в България по правило става без диалог с партньори, опозиция и общество, но този път стана и с поредица от скандали. Съдебната реформа налетя на поредния си айсберг.

Никога толкова много не се е говорило за преврати и заговори, колкото през последния месец. Употребата на глагола „клатя” в различни спрежения застрашително зачести. Медии, политици и анализатори стабилно го интегрираха в изводите си. Някой клати държавата. Клати институциите. Клати властта. Клати националната сигурност. Клати кабинета. Клати премиера.

В голямото клатене се очертаха няколко по-специфични труса.
Първият от тях. Извънредната пресконференция на АБВ даде да се разбере, че актуализацията на бюджета няма да бъде подкрепена в частта за разходите на министерствата. Георги Първанов наблегна на три момента: у ГЕРБ се наблюдава високомерие; АБВ може да напусне управлението; правосъдният министър следва да подаде оставка.

Всъщност, както знаем, Първанов не за първи път иска оставки в собственото си правителство. На фона на пролетта, когато посочваше пет-шест имена, сегашното самоограничение до един Христо Иванов изглежда като проява на скромност. Предупрежденията за напускане като бройка се конкурират само с тези на РБ. Всичко напомня на филма „Кацнал на едно дърво”, където, възмутен от неприличното поведение на спътниците си, Луи дьо Фюнес заплашва, че ще си тръгне от колата, увиснала над пропастта без всякакъв път за измъкване. Иначе Първанов помни, че наближават президентски избори.

По жанра си този вот в най-голяма степен предразполага към обединения и коалиции около дадена кандидатура. Ако за тях експрезидентът не постигне блок с БСП, шансът това да стане по-късно рязко намалява. Но за да го сбъдне, трябва да изглежда по-приемлив, което значи показно да се дистанцира от своето управление, да усили словесната битка с дясното и да се намесва по-активно с инициативи в делата на експартията си. Което и опитва да прави.

Вторият трус засяга безкрайния скандал край злополучната съдебна реформа. Още през пролетта на министър Иванов му обърнаха внимание, че ако иска да прокара вижданията си, трябва да влезе в много внимателен диалог с юридическото съсловие и с всички заинтересовани страни, ама кой да слуша. Ноември донесе поредното втурване с рогата напред. Да действаш от позицията на силата по принцип е допустимо, но само при условие, че притежаваш тази сила. ВСС и главният прокурор не му я признаха. Въпросът за оставката на министъра вероятно е най-обсъжданият елемент от реформата, но по-важно е общото отношение на РБ към кабинета. В самата коалиция не могат да се разберат трябва ли Иванов да запази поста си. Радан Кънев казва едно, Даниел Вълчев май нещо по-различно, а облаците се сгъстяват и над главата на просветния министър Тодор Танев. Накрая ще излезе, че Борисов няма нищо против реформаторите, но те имат много против себе си.

И третото сътресение разбута почвата под вицепремиера Бъчварова. По традиция я смятат за най-близкия човек на Борисов. Ред слухове привиждаха в нея кандидатурата на ГЕРБ за президент. През ноември тя обаче много се отдалечи от номинацията. Всяка от изявите й беше критикувана като неуместна и непремерена.

Вторият в ГЕРБ Цветан Цветанов на три пъти оспори поведението на Бъчварова - по полицейския протест, по инцидента с Волен Сидеров и по законопроекта за електронна идентификация. Цацаров не пропусна публично да възрази срещу статиите на дъщеря й. А самата Бъчварова изглежда в отбранителна позиция, не успява да намери език с журналистите и защитава все по-неубедително позицията си на силов министър.
Да теглим чертата и да видим какво обединява всичките тези разнородни случаи. Те идват все от средите на мнозинството. Съмнително е, поне на този етап, АБВ и РБ да съзират непосредствени предпоставки за влизане във властта по друг начин. Още по-съмнително е да се стремят настойчиво към опозиция. С други думи, клатенето на дървото се прави не с цел да бъде изтръгнато от корените, а за да изпадат от него още от сочните плодове на властта и влиянието.

Играта е рискована и амбициозна. Тя май стъпва на убеждението, че във всяка ситуация Бойко Борисов би реагирал като на протест. Достатъчно е някой да излезе срещу него, за да види как премиерът отстъпва и изпълнява исканията. Всички участници сякаш имат желание не просто премиерът да ремонтира кабинета в тяхна полза, но и да го направи по своя инициатива и да поеме отговорността.
Убеждението е, че той се страхува от предсрочни избори, за да не попадне в зависимост от ДПС. Смятат, че той добре е чул коментара на Местан, че ДПС няма претенции към изпълнителната власт в рамките на това Народно събрание. И следователно ще приеме всяко предложение от страна на настоящите си партньори. Изразено с думите на Първанов, склонен е да прави „коледни подаръци”.

Партньорите обаче видимо не са склонни да отидат докрай в действията си. И те много държат да останат в това Народно събрание, вместо да се пробват в друго, и дори да запазят същата формула на властта. Един много простичък пример го илюстрира. Покрай цялата пушилка с изпълнени и неизпълнени уговорки наблюдавахме как РБ възмутено реагират на призива на зам-шефа на парламента Димитър Главчев ДАНС да разследва публикацията в сайта „Медиапул” и в абсолютно същия момент му изказват гореща благодарност, че е съучаствал в промените на Закона за достъп до класифицирана информация, ограничаващ за пореден път попълзновенията на кадрите на ДС.

Така че мнозинството само си клати кабинета. Усещането за безалтернативност го успокоява. И не забелязва, че кабинетът постепенно е загубил онова най-важно качество, заради което беше подкрепен от общественото мнение преди малко повече от година - че носи и внушава стабилност. Напротив, той все повече става символ на дестабилизацията на страната, напук на обществените надежди и на очакванията на външните фактори. Борисов да му мисли, защото на неговата сметка се пише.