Никой не е боклук до доказване на противното

ЕХ, ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...

За опазването на горския фонд и животинското разнообразие едни джипове от по 200 хил. са незаобиколимо необходими!

Есента излезе дългичка тая година - като почна от средата на лятото, та няма свършване. Кал, мъгли, в автобусите мирише на мокри кучета, хората се гледат на кръв, защото в това сиво време човек има нужда от някакъв топъл цвят, та да му се оправи настроението! Как човек да не го гепи носталгията по зимата!

Ех, едно време какви зими имаше - сняг до шия, хиляда градуса студ, какво ти хиляда - направо плюнката замръзваше, докато стигне до адресата и го удряше по муцуната, ушите замръзваха, но на нас не ни пукаше, защото бяхме млади и всички си имахме по две уши, не като сега.

Ех, едно време какви уши имаше...

Големи, здрави, розови, по-хубавите - с обички, на непослушните ги дърпахме, на послушните - галехме... Не като сега - ушите си ги крием под бюрата, в чантите, в телефоните, под реверите, натикваме ги в бръмбари всякакви - само и само да не се виждат и никой да не забележи, че го слушаме. Пък като не забележи - после скришно си изваждаме ушите и му навираме записа в муцуната - виж се бе, виж какви си ги говорил, какво ми се правиш на интересен, чунким не те знаем какъв си боклук!

Ех, едно време какви боклуци имаше... Отдалеч се виждаше, че са боклуци, а ако беше тъмно - се надушваше! Не като сега - подушваш - мирише на хубаво, погледнеш - изглежда представително, послушаш - говори сладко и убедително, пък като решиш да го пробваш - боклук! Ама пълен! А като му речеш - разкарай се бе, боклук, той отвръща, че никой не е боклук до доказване на противното. За него специално на три инстанции четири пъти било доказано, че не е.

Ех, какви инстанции имаше едно време... Хване те едната - не те пуска, поеме те втората - одере те жив, каквото остане - третата го довърши... Не като сегашните - първата те прехвърли на втората, втората - на третата, третата те върне на преразглеждане на първата, тя пак на втората - и така до пенсия...

Ех, едно време какви пенсии имаше... Пенсионират те, подарят ти от службата будилник, да те буди рано сутрин, та да си спомняш колегите с добро, навиваш си будилника, ставаш рано, вземаш въдичката и тръгваш за риба... По-заможните - на лов. Нарамваш пушката, кучето самичко ти носи каишката - и то бърза за разходка, събира се дружинката, излизате в полето за зайци... Не като сега - зайците са изчезващ вид, лисиците - защитен, мечките - опасен... Макар че - който го е страх от мечки, да не ходи в гората...

Ех, каква гора имаше едно време... Пън до пън, звяр до звяр! Вървиш, ослушваш се - дърветата - нагъсто, нищо не се види, само храстите мърдат - дали е вятър, дали е прасе или колега някой, клекнал да си чете “Работническо дело” - не се знае. Пълна беше гората с изненади! Не като сега - шавне ли храстът, си знаеш, че ще изскочи неидентифициран и евентуално радикализиран човечец, който, като те види с пушкалото в ръце, ще замаха и като във вица за Пенчо Кубадински ще завика: “Но, сър! Но, сър!” Кьораво прасе не остана - всичко избяга през границата в обратната посока - там не ги гърмят, защото не ги и ядат, така че прасетата направо удариха дюшеш с мигрантската вълна и си живеят царски сред жълъдите под дърветата...

Ех, едно време какви дървета имаше! Толкова много, че въпреки че резачките бръмчат от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, все още са останали тук-там! Сигурно - защото горските са ги поели на отговорно пазене.

Ех, едно време какви горски имаше... По кило на закуска можеха да изпият и да попитат - кво става бе, днес няма ли да се обядва... И после можеха да си ходят по права линия!

Не като днешните - дето в четири следобед гледат да се приберат да гледат “Малката булка”. Запада професията - вместо да ударят едно и да тръгнат да дирят бракониери, те кукват пред телевизора!

Ех, едно време какви телевизори имаше... Спомняте си - телевизор “Рубин”, работеше в няколко цвята едновременно, почти цветен. Прекрасна махагонова кутия, вътре не знам какво бяха наслагали, но сигурно имаше петдесетина кила - сега толкова тежат пералните. И ако нещо му изгори, трябваше да се връзва в одеяло и четири яки мъже да го носят към сервиза... Не като сегашните - тънички, лекички, шарени, където да щракнеш - край Босфора шум се вдига. В смисъл - все някой плаче. Което, разбира се, обяснява защо Босфорът никога не пресъхва, а също така - защо гората се разрежда все повече. Няма начин едновременно да се гледа телевизия и да се варди гора! Това даже началството на горските го разбра.

Ех, едно време какви началства имаше... Гледа мрачно, ходи с каскет, за да прилича на човек от народа, ама какъв ти народ - като скръцне със зъби, и човек веднага хуква да изпълнява! Не като сегашните - дето се правят на добрички, само и само нещо там да се прави, та да усвоим средствата. Като разбра началството, че без “Малката булка” работа няма да се върши, се разтърча, та напазарува за служителите нови коли с телевизор на гърба на шофьорското място. И за да не се чувства четвъртият возещ се пренебрегнат - и пред него мониторче. Вътре булките се прескачат, а колата бръмчи из черните пътища, плаши бракониерите и гаргите.

Казват, ставали и за лов - седиш, гледаш си сериала, а едното око - внимава какво за отстрелване се мотае наоколо. Мине вълк, той, вълкът, е глупаво животно, мисли, че като си се зазяпал в монитора, няма да го видиш. Не е познал - отваряме леко прозореца и - бам - без вълка! Продължаваме да си гледаме, а след него - още един вълк идва да погледне кой глупак стреля в гората, вместо да внимава какво става в далечна Индия. Бам - и него! И тъй като вълците си ходят на глутници, но досущ като хората не си вярват много-много, трети вълк идва да провери дали ония двамата не са намерили нещо за кльопане и да са го оставили капо. Прас - и третия! И така до края на сериала, когато вече може да излезем и да видим какво сме отгърмяли днес...

Такива ми ти работи. Само че след това зверовете не ги качваме в джипа, за да не се изцапат кожените седалки, ами ги закачваме на клонче, за да се снимаме. Пък седалките на джипа - хем с отопление, хем масажиращи, хем скърцат от скъпотия - пара е трошена, не е майтап работа, обществена поръчка е играна тук...

Ех, едно време какви обществени поръчки имаше... Поръчат ти някого, намериш го, бутнеш го в багажника, закараш го да разгледате заедно София откъм Витоша и като в песента го питаш и разпитваш - даваш ли, или не даваш, смотаняко сплескан. И смотанякът дава - къде ще иде! Пък сега - викнат те и питат - искаш ли да ти поръчаме нещо, или не щеш. Ами, казвате, дайте да видим първо за какво става дума, може да не проявя особен интерес, празници се задават, семейството трябва да уважа... После чувате каква е поръчката на обществото и решавате, че семейството може и да почака - все пак за нуждите на опазването на горския фонд и животинското разнообразие едни джипове от по двеста хиляди са крайно и незаобиколимо необходими!

Ех, какви джипове имаше едно време... Даже и песен имаше за тях - “Джип след джип за Белене - курортен пансион...” За сегашните още няма. Сигурно защото докато съчинят песента, ще вземе да излезе нова модификация и текстът ще трябва да се прекроява.

Пък и Белене вече не се използва по предназначение... А би могло, би могло...