Защо ни мразят?

Търсенето на по-добър живот е предизвикателството на следващите десетилетия

Над 50 случая, в които САЩ участват в свалянето на законни правителства на други държави

„Ние бяхме прекалено глупави. Вместо да се запитаме защо се появи явлението тероризъм, ние тръгнахме да търсим местонахождението на терористите, за да ги избием. Ирак беше стратегическа грешка.” Без Ирак нямаше да има „Ислямска държава”. Това е квинтесенцията на неотдавнашното интервю за „Шпигел” на бившия шеф на военното разузнаване на САЩ Майк Флин.

Най-дълбокият геополитически разлом днес е между нашия, евро-атлантическия свят (в широкото му разбиране - от Ванкувър до Владивосток, според една неотдавнашна щампа) и всички останали.

Защото сме богати

За българското ухо подобно твърдение звучи почти кощунствено. Но ние сме част от т.нар. златен милиард от населението на планетата. И макар и сред най-бедните измежду богатите, ние като членове на ЕС и НАТО не просто икономически и социално принадлежим към този свят, но и носим своите политически отговорности.

Глобализацията оголи основното противоречие на днешния свят - неравенството. С разчупването на защитната черупка на националните граници неравенството беше извадено на глобално ниво. Националните баланси, осигурявали доскоро държавна стабилност и битово спокойствие, потънаха в морето на световните дисбаланси. По последни данни 1% от населението владее половината от световното богатство. Социалните неравенства днес вече не са национални, а глобални. Бедността, безработицата и пандемиите в Африка са проблем най-вече за Европа. Като дори обстоятелството, че много от най-богатите хора в света са в „развиващия се свят”, не променя оптиката - те се възприемат като екстензия на нашия „несправедлив” свят там, а не като част от тяхната собствена култура.

На глобалната сцена излезе нов играч - „глобалният индивид” като недържавен субект. И Европа се сблъска с тази нова, недържавна субектност по един твърде брутален начин: политически - в лицето на „Ислямска държава”; социално - чрез бежанската криза. Човешката мобилност и стремежът към търсене на по-добър живот се очертават като основно предизвикателство на следващите десетилетия. То не може да бъде решено чрез изграждане на защитни стени (това е форма на „политически неолудизъм” и само задълбочава пропастта между Европа и останалия свят), а чрез инвестиране на сериозен икономически и финансов ресурс за развитие. Напоследък все по-активно си пробива път идеята за нов „План Маршал” - този път за Африка и Близкия изток. Но дори и това едва ли ще спести значими трусове и колизии на човечеството, преди то евентуално да намери своите нови, вече глобални социални баланси.

Защото сме силни

След края на Студената война ние заживяхме с илюзията, че светът е станал еднополюсен, че той ще се подрежда и управлява от един център, по единни (наши) правила. Което се подразбираше даже не просто като лидерство, а като монопол - военен, политически, икономически, финансов, информационен, дори културен. И най-вече морален и ценностен. И ролята на НАТО, който е абсолютен военен доминант в света, започна да се привижда все повече не като колективна система за сигурност, а като международен полицай. В резултат на това се родиха Ирак, Афганистан, Либия, Сирия. А това е само най-видимата част от т.нар. фалирали държави, които имат проблеми с упражняването на собствената си държавност.

От друга страна, светът става все по-многополюсен, като наред с глобалните играчи от страните от БРИКС, влияние набират и регионалните сили. А на ниво общество се роди „Ислямска държава”, която е силна не толкова със завзетите територии (за нея това е повече инструмент, отколкото цел), колкото с антизападната си идеология, профитираща върху противоречията на нашия свят и явяваща се радикално негово отрицание.

Разцепваща отвътре нашите общества и рекрутираща всекидневно нови джихадисти. Срещу които борбата с оръжие е безсилна. Защото новата война е за съзнанието на хората.

Защото сме арогантни

Независимо че Обама беше първият американски президент, който даде да се разбере, че американското лидерство не е вечна категория, ние продължаваме да разглеждаме лидерството като доминация. При очебийното прилагане на двойни стандарти, девалвирайки ценностите до оръдия за политически и икономически интереси.

През последните десетилетия жертва на тази политика падна и един от основополагащите принципи на международното право - националният суверенитет. Използвайки един много хуманен по своя замисъл нов постулат, приет от ООН в началото на века - задължението за защита (нормативно даващо правото за намеса във вътрешните работи на държавите при наличие на угроза за живота на гражданите), ние организирахме поредица от интервенции с основна цел сваляне на управляващи режими. При това в повечето случаи, заобикаляйки необходимостта от решение на Съвета за сигурност на ООН чрез една нова политическа инвенция - „коалиция на желаещите”. И действайки от името на „международната общност” - едно твърде разтегливо понятие, чието основно качество е, че винаги можем да декларираме нейната подкрепа. Което пък нанесе сериозен удар върху способността на ООН да изпълнява основополагащата си функция - защитата на мира в света.

При цялото си старание в потушаването на „сирийската пролет” Асад среща сериозна конкуренция за лидерското място за най-недемократичен режим в Близкия изток. Особено на фона на нашия основен съюзник в региона - Саудитска Арабия, която освен отсъствието на граждански права вътре в страната брутално потуши една друга „пролет”, бахрейнската. Което всички ние се направихме, че не забелязваме.

Впрочем историците наброяват над 50 случая след Втората световна война, в които САЩ директно или индиректно участват в свалянето на законни правителства на други държави.

Защо ги мразим?

Така звучи същият въпрос, но за българската действителност. Отнесен основно към политиците - като въплъщение на вината за всички несбъднати очаквания. Отговорът би бил същият - защото са богати, силни и арогантни. Забравяйки същевременно, че те са представителната извадка на българското общество, избирани от самите нас, отразяващи нашите нови „ценности” и възползвали се по-добре от тях от всички останали.
Хънтингтън може да се окаже прав, прогнозирайки сблъсък на цивилизациите.

С една малка корекция - не между, а срещу една от тях.

*Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения