Защо си отиде Съветският съюз

24 години от разпадането на "единния и могъщия"

Стремежът към независимост на 15-те републики или ликвидацията, планирана отгоре, сложи точката

Преди дни се навършиха 24 години от разпадането на "единния и могъщ" Съветски съюз, напомня чешкото издание "Рефлекс". Официално прекратяването на съществуването на СССР като субект на международното право е обявено с декларация на Върховния съвет на СССР на 26 декември 1991 г. С нея се признава независимостта на 15-те съюзни републики и се обявява създаването на Общността на независимите държави (ОНД). Ден по-рано президентът Михаил Горбачов подава оставка и отстъпва правомощията си на Борис Елцин. Вечерта червеното знаме на Съветския съюз е свалено от Кремъл и на него е издигнат дореволюционният флаг на Русия.

Загубата на стратегическа визия, изтощителната гонка във въоръжаването, прекалено централизираната икономика, наивната политика на "дружба между народите" са част от причините, които според историците са довели до рухването на Съветския съюз.
"Съветският съюз унищожи сам себе си заради своята непроизводителна и неефективна икономическа система", смята бившият съветски дисидент Владимир Буковски, професор в Кеймбриджския университет. "Съветската империя струваше страшно много - пише той. - Само кубинският социализъм излизаше на Кремъл по 10 млрд. долара годишно. Държавите с народна демокрация, просъветските диктатури, терористите и чуждестранните комунистически партии изискваха огромни средства. Когато през 1984 - 1985 г. цените на петрола паднаха почти три пъти, сибирският нефт се оказа нерентабилен. Съветският съюз загуби две трети от доходите си в конвертируема валута."
Реформите на Горбачов, които трябваше да оживят не само руската икономика, но и аполитичното и потиснато общество, по парадоксален начин доведоха не до консолидацията, а до разпада на Съветския съюз, пише "Рефлекс". И цитира руския историк Андрей Зубов, който описва съветската реалност от 80-те години на ХХ век така: "В широки слоеве от обществото царяха апатия, безотговорност и пълно отсъствие на инициатива. Почти всички копираха властимащите и се опитваха да живеят само за себе си." Съветското общество вече знае, че лозунгите като равенство, колективна собственост, процъфтяване, "да достигнем и да надминем Америка" не означават нищо.
Именно средата на 80-те и реформите, започнати от Михаил Горбачов, имат определящо значение за съдбата на Съветския съюз.

Перестройка, гласност и ускорение - така бяха известни основните реформи на Горбачов. Бе отслабена цензурата, което позволи не само да бъдат публикувани класически образци на руската литература, но и във вестниците да се появят дълги репортажи от Чернобилската ядрена авария. Горбачов се опита да ограничи държавния контрол над предприятията с няколко закона, целящи да оживят икономиката, като законите за кооперациите и за държавното предприятие.

Реформаторските усилия на Горбачов обаче не срещат голяма подкрепа в средите на комунистическата партия. През август 1991 г. се прави опит за преврат, известен като Августовски пуч. Неуспешният преврат има един "страничен" ефект - популярността на Борис Елцин се повишава на фона на "колебливия" Горбачов. Според Андрей Зубов пучът рязко е приближил разпадането на СССР.

Самият Горбачов не разбрал веднага, че Съветският съюз се е разпаднал. Съобщили му Борис Елцин, Станислав Шушкевич и бъдещият президент на независима Украйна Леонид Кучма.

Всъщност разпадането на Съветския съюз, който американският президент Роналд Рейгън наричаше "империя на злото" и "колос на глинени крака", започва преди официалния му политически край. Първи обявяват, че са независими трите прибалтийски държави (Естония - на 16 ноември 1988 г., Литва - на 26 май 1989 г., Латвия - на 28 юли 1989 г.). Независимост, такава е била и основната цел на създадените още в началото на перестройката народни фронтове в тези съветски републики. По-късно обявеният вече суверенитет е оформен юридически. На 11 март 1990 г. Върховният съвет на Литовската съветска социалистическа република издава акт за възстановяване на независимостта на Литва. На 4 и на 8 май това правят и върховните съвети на Латвия и Естония. Следват ги останалите съветски републики. Самата Русия обявява суверенитет на 12 юни 1990 г.
Разпадането на Съветския съюз не е мирно, съпроводено е с етнически конфликти. Затова и етническата страна на разпада присъства в анализите на много експерти. Политологът Сергей Кургинян например смята, че в СССР съществували два елитни клана, които нямали намерение да съхранят съюза във вида, в който съществувал. Основната роля за разпадането на СССР обаче имала т.нар. от него "руска партия", която искала да се отдели от националните покрайнини. Друг анализатор, Иван Фьодоров, влиза в "спор" с него, като издига хипотезата, че именно националните покрайнини са допринесли за разпадането на Съветския съюз, като организирали "парад на суверенитетите".

Много привърженици, разбира се, имат и различни теории на заговора. Според ветерана от съветското разузнаване Виталий Шликов военните разходи на СССР наистина били колосални и многократно превишавали необходимото за осигуряването на отбраната, но сами по себе си не биха могли да доведат до икономическо разпадане на държавата.
Затова изследователи като Александр Шевякин, Олег Греченевский, Иван Фьодоров, Сергей Кургинян, Максим Калашников и Сергей Кугушев смятат, че истинската причина за разпадането на СССР е предварително планираната ликвидация отгоре, подготвена в недрата на КГБ. Те припомнят, че в голямата политика последният съветски лидер Михаил Горбачов е доведен не от друг, а от Юрий Андропов, който преди да оглави СССР, дълги години бе шеф на КГБ. Застъпниците на ликвидацията отгоре обръщат внимание на такива моменти като задкулисния диалог между елитите на КПСС и спецслужбите с техните западни колеги и особено на тайните връзки с т.нар. Римски клуб. Според Максим Калашников и Сергей Кугушев, Юрий Андропов и неговото обкръжение стигнали до извода, че СССР не може да остане в този вид, и поели курс на сближаване със Запада. Затова по времето на Андропов била създадена мрежа от задгранични бизнес структури, а в самия СССР започнала подготовката на бъдещите реформатори, които трябвало да преведат икономиката на капиталистически релси.

Що се отнася до етническите конфликти, сепаратистките настроения се поддържали от стремящите се към независима власт републикански елити. Едуард Шеварднадзе например от пръв съветски дипломат става президент на независима Грузия. Гайдар Алиев, бивш вицепремиер на СССР, се оттегля от активната политика през 1987 г., но се връща отново и през 1993 г. става президент на Азербайджан. Първият секретар на Комунистическата партия на Казахстан Нурсултан Назърбаев става президент на страната и до днес е такъв. Списъкът може да бъде продължен. Както казвал Юлий Цезар: "По-добре пръв на село, отколкото втори в Рим!"