Пенчо не чете, иска да яде - няма откъде

Много от децата ни са неграмотни, но никой не мисли как що-годе грамотните да станат високообразовани

Пенчо бре, чети!

Пенчо не чете.

Пенчо, работи!

Пенчо пак не ще.

Знаете това стихотворение на Петко Славейков. Моят над 97-годишен дядо го рецитираше до края на живота си, когато искаше да покаже, че помни наученото в училище. Сетих се за него покрай поредните резултати от националното оценяване на петокласниците. Излязоха малко преди Коледа, но гръмките заглавия от рода „Всеки пети петокласник не разбира какво чете“ умряха в празничните дни. По-лошото е, че резултатите ще се размият и в делничните. Така, както става в последните десетилетия у нас. С всеки изпит и всеки резултат.

Какво си задълбала над тази тема, в нея няма новина, каза ми един приятел, докато ровех в анализите от международните изследвания. Няма. Знаем си го от първата PISA, на която нашите 15-годишни ученици се явиха през 2006 г. и се наредиха в последните редици. Знаем го от анализите Европейския съюз за състоянието на образованието и различните му икономически организации. Четем го всяка година след излизането на статистическите обобщения от националните външни оценявания и матурите. А преди дни в. „Сега“ публикува анализ на сайта за икономически изследвания Economix, от който става ясно, че страната ни има потенциал да повиши своя брутен вътрешен продукт шест пъти, ако всички 15-годишни получат базисни знания.

Всички, които ще побързат да наругаят училището, учителите и чиновниците в МОН за недотам грамотните деца и нарастващия процент на неграмотните, трябва да знаят, че анализаторите на PISA са категорични, че успехът на функционалната четивна грамотност (умението да разбираш при четене) се определя от два основни фактора: семейна среда/социален статус и пол. Тези два фактора пращат 40% от тийнейджърите ни в графата „двойкаджии“ на международните класации. България и Румъния са на последно място по брой родители, които четат на децата си книги, както и на ученици, които четат романи и разкази извън задължителната програма. Социалният статус е водещ, но училищната работа все пак е основната.

Но. При всеки анализ на изпит - наш или международен, един извод присъства винаги - българчетата имат проблеми с разбирането, със самостоятелния анализ, с търсенето на информация, с практическото й приложение. Преди години оправдавахме това с различните системи у нас и тези, по които проверяват международните анализатори. После - с липсата на реформи и законова база за въвеждането им. Вероятно на предстоящите през пролетта матури ще се оправдаем, че новите правила са твърде нови.

Анализите обаче казват нещо повече, освен да посочват грешки.

Първо, че голямата маса от ученици има средни и над средните резултати. Това означава, че трябва да се инвестира в тях точно толкова упорито, колкото и в програмите за изоставащите, за да може средният резултат да стане висок.

Второ, че общините, в които има икономическа стабилност или активно работещи педагогически колективи, показват по-добри резултати. В този смисъл образованието само по-себе си не може да отвори нови работни места, но може да наложи политики, които да доведат до това.

Трето, че родителите са в основата на успеха не само на своето дете, а на системата като цяло. А това означава, че е крайно време да спрат да бъдат използвани само като касички. Както и самите те да се научат, че училището не е изцяло отговорно за тяхното дете.

Четвърто, че самоцелните образователни политики водят до самоцелни успехи. Защото просто събирането на статистика от изпитите и последващите наказания за несправилите се училища, както виждаме, не носят никакви съществени резултати.

Пето, че никакви нови образователни програми и планове няма да имат успех, ако основно не се промени социално-професионалният статус на учителя. Всеки мотивиран педагог създава мотивирани да успеят ученици.

В противен случай с политиките, които се провеждат в последните години, ще затвърдим тенденцията за неравенство в образованието. По данни на Световната банка от 2015 г. ние сме сред държавите, в които чрез училището се създава социален дисбаланс. Според анализите на PISA от 2006 до 2012 година по четене, математика и природни науки нашите деца изостават средно с една година училищно обучение от връстниците си в ЕС. Точно тази проверка показва, че разликата между по-богатите ученици и по-бедните по математика е 115 точки, а тези от градските райони имат с 90 точки повече от тези в селските. При размерите, които има нашата страна, както и спрямо броя на населението подобни разлики не би трябвало да са допустими.

И още един интересен извод от анализите, който заслужава да се обсъди. Както стана ясно по-рано, Economix посочва, че базисните знания биха дръпнали напред икономиката ни. В същото време експертите на банката посочват, че ранното профилиране и селектиране на учениците в първи и седми клас, както и ранното професионално ориентиране пречат на натрупването на базисни умения. В различните държави системите на професионалното обучение и изборът на училище са различни, но във всичките е гарантирано базовото познание. У нас - също, но на хартия. Българският родител е принуден да инвестира в частни уроци по три предмета - български, математика и чужд език. В мига, в който детето му завърши 4-ти клас. Всички знаем защо. Това обаче не е базово знание.

И още нещо, което липсва в анализите на статистическите данни за грамотността на учениците ни - образователните политики на държавно ниво винаги се правят сами за себе си. Никога не са свързани със социално-икономическите цели на държавата в перспектива (разбира се, ако не става дума за отчет на някой европроект).

Иначе Славейков е казал какво ни чака:

Време се мина,

Пенчо порасна,

иска да яде,

няма откъде.