Псевдодебат за образованието: Не е важно какво отпада от учебниците или в кой клас се премества, а защо и как се изучава

„Кой каквото сам си направи, друг не може да му го направи.“ Така са в Министерството на образованието и науката от няколко месеца. Влязоха с големи обещания във филма „Нови учебни програми“, но продукцията не е просто лоша, а изначално сбъркана. И сега се сърдят, че вместо аплодисменти получават ругатни. Защото изцяло носят отговорност за случващото се, колкото и да се опитват да я припишат на фейсбук хейтърите, неграмотните медии и партийните интриганти.

Защото МОН на практика подмени дебата за реформата и новите учебни програми. От петък вечерта, когато пуснаха новите програми за втори, шести и осми клас, всички се занимават и спорят дали Паисий ще се учи, кой си е позволил да го смени с Даниел Дефо, може ли ученик да завърши, без да рецитира Бай-Ганьовото „Булгар, булгар“ и какво търси Шекспир с неговия „Хамлет“ в литературата ни, като си имаме „Завод“ на Вапцаров. Едни са готови да рецитират „Хубава си, моя гора“ до припадък само и само да докажат, че без това произведение не си българин. А други се кълнат, че няма да позволят децата им да учат за ромски, еврейски, турски и други обичаи, защото това е извън българщината. После обаче ронят сълзи по снимките на удавени бежанци или си слагат националния флаг на друга държава на профила си във фейсбук.

Както и да прозвучи, нищо от всичко това не е важно. Този дебат, в тази му форма, е вреден и крайно опасен за цялата система на образованието. Но пък е толкова удобен, за да не отговориш на истински важните въпроси.

Защо се стигна дотук?

Първо. България е на едно от последните места в международните изследвания за грамотност. Националните изпити също показаха, че половината от децата не разбират какво четат, зубрят, трудно се справят с решаването на елементарни житейски ситуации. Второ. Въпреки социалните мерки броят на ранно отпадащите от училище е 12 на сто, или продължава отглеждането на армия от неграмотни, които стоят на опашките за социални помощи. Трето. Методиката на обучение не е променяна от десетилетия и това води и до девалвирането на знанието като такова в училищата. Четвърто. Училището все повече функционира само за себе си, а обществото е приело, че само допълнителните усилия гарантират знания и просперитет. За ценност се приема само дипломата, която те изпраща да учиш зад граница. Останалото е просто къс хартия, който не ти е нужен за „сивата икономика“ или за трудовата борса. И това е само в най-общи линии.

Многогодишните опити за реформи в системата приключиха с приемането на нов Закон за образованието. Добър или лош, проблемен или решаващ проблеми, той е факт. От МОН (експертно и политически) го подкрепиха - де факто и де юре, включително и сроковете за изработване на новите учебни планове и новите учебници. Нищо че сега самото споменаване на думата „закон“ им докарва мъченически вид.

Какво не се разбра, докато всички местеха, режеха, кастреха, бранеха, пришиваха обратно теми, уроци, автори, знания?

Изцяло беше сменен редът на промяната. Досегашната логика бе първо да се правят дискусии, после се представят резултатите от тях и след това да се правят проектите за промени.

Промяната се представя на парче, така че никой не разбра каква е общата картина. Какви са целите, задачите и очакваните резултати от работата на училището. Иначе се стига до сегашната ситуация, в която целият випуск от шестокласници на практика е прецакан от реформата. Тези деца ще завършат с огромни пропуски в образованието си.

Професионалният дебат се прави, преди да напишеш сбор от невнятни или общи изречения какво децата трябвало да знаят. И тогава не се ражда скандалната глупост, че авторите на учебниците сами ще решават дали да пишат за иго, робство, владичество, партизани, благата на социализма, зверствата на тоталитаризма и т. н. Защото по времето на Османската империя българите и турците са „съжителствали заедно“, но въпросът е как. Или обясняваш, че творчеството на Вапцаров, Ботев, Вазов, Смирненски, Йовков и т.н. е в основата на знанията на всеки българин, но тези и тези произведения от тях са задължителни, защото без тях базовата грамотност е немислима. А не местиш творби нагоре-надолу с единствената мисъл как да събереш 2 или 3 години от досегашното обучение в новата формула на класовете.

Сегашните програми са разработени преди 2013 г., платени са по оперативна европрограма и ще ни струва скъпо, ако започне изработването на изцяло нови. А и това ще забави още повече неотложните реформи. Но тези програми имат слабости и точно сега те трябва да бъдат отстранени от експертите. Тогава никой нямаше да поставя въпроса дали националната идентичност на българите се заличава от учебниците. Защото в главата за християнизацията ни през 9-и век например няма и дума за православието. А „Хайдути“ на Хр. Ботев се озова във фолклорния раздел. Дори никой няма да се сети да пита какво става с „Балканджи Йово“.

Най-важното, което не се разбра, е как новите учебни програми ще направят по-добро обучението и ще доведат до реални знания. Никой не коментира дали часовете за преговор, упражнения или нови знания са достатъчни. За т.нар. профилирана подготовка изобщо не се говори. Тя не е по-желание и не е вторично знание. Тя е част от целия учебен процес.

Фокусът върху литературата и историята е разбираем, но в основаната на съвременните научни знания стоят математиката, физиката, химията, новите технологии. За тях обаче дебат няма.

И още нещо. У нас всяка реформа се прави от безименни експерти и професионалисти. От МОН твърдят, че били толкова много, че няма как да се изброят. Сигурно авторите на тези програми са добри специалисти, но правеното на подобна промяна изисква разпознаваеми Учители и Авторитети. Иначе си остава обикновено чиновничество.

Без съвременни учебни програми промяна не може да има. В този смисъл броят на произведенията не е важен, важно е какво, как и защо се изучава. Липсата на отговор на тези въпроси ражда недоверието в цялата система и в способността на управниците да провеждат национално отговорна държавна политика в образованието.

От Паисиевата „История Славянобългарска“, Вазовото „Отечество любезно“, Ботевата „Борба“ или Шекспировия „Хамлет“ има смисъл само ако е ясно защо са в учебника. Защото и сега ги има, но броят на неграмотните деца до 16 години вече е 41 на сто. МОН няма един месец, осигурен му по закон, да обсъжда новите учебни програми, разполага едва с часове, за да постави дебата на правилна основа.