Страхуваният с тога

Лозан Панов след героичната си реч се отдаде на заслужен отдих във Виена

„Ако нещо се е случило, значи така е било замислено”- тази крилата фраза от предизвикалата възторг в социалните мрежи реч на Лозан Панов е пророческа.

Председателството на Върховния касационен съд - институцията, над която действително е само Господ, макар и в редки случаи да е Страсбург, беше поверена на семплия, никому неизвестен административен съдия. Този, който произнесе фразата „Не на страха”, вероятно е силно плашлив човек, щом не можа да артикулира кой и с какво го страхува.

Кандидатурата на Панов беше издигната напук на лобито на Съюза на съдиите, което обсебва публичната сфера с псевдоелитарността си. Всъщност целите им са много по-прозаични - едни 140 млн. лв. съдебни приходи, които те искат да присвоят. Тези пари са в основата на неглижирането на всеки извън кръга „свой”, който упорито се налага при говореното за съдебната система.

В началото Лозан Панов беше силно чужд. Дотолкова, че присъдружните на Съюза на съдиите медии - „Капитал” и Медиапул, излизаха с еднакви заглавия за неговото заклеймяване: „Лозан Панов отказа да защити съдиите от ВКС от нападки на член на ВСС”, „Плевнелиев не се е съобразил с призивите на публичните консултации, преди да подпише указа” (за назначаването на Панов - б.р.), „Шест НПО призоваха президента да прецени дали изборът на Лозан Панов е убедителен”, „Статуквото не е реформа”, „Сред колегите си той е известен като ерудиран и възпитан магистрат. Но няма да го откриете сред борците за съдебна реформа от последните години. Не той е и човекът, който е възразявал срещу практиките в съда, станал символ на зависимо правосъдие - Върховния административен съд.”, „Изборът (за председател на ВКС) ще се проведе по критикуваните от ЕК правила”, „Лозан Панов: Недоверието е подходяща среда за развитие на статуквото”, „Върховните съдии разобличиха спорни моменти в концепцията на Лозан Панов”.

Всичко това са само част част от заглавията за Лозан Панов. Този, който беше толкова изплашен за това, че го блъсна кола, докато правел сутрешния си крос, че отказа изобщо да участва в надпреварата. Тогава презреният от него по-късно ВСС ходи на крака да му се моли да не се отказва. Несвързаните с лобита личности в съдебната система хора са толкова малко, че правителството на съдебната власт привидя в Панов шанс да се преборят порочните практики в най-висшия съд - инстанцията, от която практически зависят свободата и благосъстоянието на всеки, решил да води съдебни битки.

Кога и защо Панов почна отново да се страхува и дали това не е поредният му театър, за да му дойдат други хора на крака, засега не е ясно. Повторяемостта в поведението му и преекспонирането на темата със страха рано или късно ще лъсне и ще дотегне. Това няма голямо значение за смятания за нов герой на съдебната реформа Панов. Той успя да обедини под 10% от съдиите и да ги изкара пред Съдебната палата в София. Останалите над 90% явно не го интересуват, защото той не само не е решил нито един техен проблем, но и високомерно не ги покани на честванията на 135-годишнината на ВКС.

Там не присъстваше нито един съдия от апелативния или окръжния съд. Затова пък честванията бяха уважени от видни прависти като Радан Кънев и Кристиян Таков. Юридическите заслуги на тези две лица не са особено известни, но изказванията им могат да накарат и прилеп да прогледне. Радан Кънев осветли с прозренията си, че си говори с министри и себеподобни на „гъз” и „копеле”, а внукът на Пеко Таков заяви, че германците си заслужавали нападенията над жени в Кьолн. Точно тези хора застанаха зад Лозан Панов и декларираха, че те заедно и поотделно ще направят съдебна реформа, и тяхната представа за реформа е като ничия друга представа и поради това е и единствената правилна. Звучи малко като правоверна, но това все още не са го казали.

Страхуваният с тогата Лозан Панов след героичната си реч се отдаде на заслужен отдих във Виена. Така пропусна важния избор за председател на друг ключов съд- Софийския апелативен. Ако Панов не беше декларирал, че е страхуван, това му поведение щеше да е обект на възмущение. След като се изправи срещу страха, никой не възрази срещу дезертирането му от преките задължения - да защитава избора на ръководители на съдилищата. Дори да не ги кани на официални мероприятия. Едното е протокол и никой не е виновен, че е невъзпитан, но другото е задължение.

Лозан Панов не говори с магистратите от страната, публична тайна са лошите му отношения с повечето апелативни и окръжни съдии. С него не могат да се обсъждат текущи проблеми, не може да се говори професионално, не може да взема решения. Като домакин на Съдебната палата си позволява да разходва бюджетни средства по не най-прозрачния начин. В тази светлина логично излиза и въпросът доколко мястото му е изобщо в Съдебната система. Някак кулоарно се промъква информацията, че е готвен от определена политическа сила за номинация за президент. Може би като връщане на услугите, когато като административен съдия е вземал определени решения, свързани със сигнали за нарушения на изборния процес през 2011 г.

Спорен е моментът, в който един толкова страхуван човек ще влезе в битката за върховен главнокомандващ на държавата. Като президент той нито ще има тога, нито ще има ограда, за която да се хване, когато почувства страх. Страх, причините за който се коренят в поведението му на предател, на човек, който използва всичко възможно, за да се хареса. Панов може да е част от стадо, но не и лидер. Ренегатите са ефективни само в общност.

И ако плановете му да взриви съдебната система, преди да намери пристан на политическо поприще, за което даде заявка, успеят, то произнесената от него реч ще придобие и друг смисъл. Замислените неща се случват - от тези, които са ги планирали и са били достатъчно далновидни да прикрият намеренията си. А Лозан Панов въпреки претенциите си за елитарност ще остане обикновен четец на речи. Писани от друга ръка.