Неизвиненото отсъствие на обществото

В 80% от учебните заведения има подадени сигнали за агресия

В средата на февруари възрастен мъж напада ученици и учителка в елитно училище в град Плевен. Първо налетял на децата, а след това и на учителката, която се опитала да го спре. Според децата бащата налетял на бой, защото смятал, че детето му е тормозено. По-интересното е, че охраната, вместо да извика полиция, изгледала мелето и след това изпратила по живо, по здраво до изхода в стил „Моля ви вървете си, да не става по-лошо“. Така твърдят децата.

Само месец по-рано, някъде по Йордановден, майка на второкласничка връхлетя в час по английски език и се нахвърли върху преподавателката като гладна орлица върху охранена домашна птица. Екшънът се разиграл в севлиевското СОУ "Васил Левски".

И това са само две случки от медиите, а тези, за които не се шуми, са хиляди. Какво става в нашето мило школо? Деца насилват деца, учители - ученици, и обратното. Хулигани отвън нахлуват в образователните институции, родителите не остават по-назад. Има ли кой да пази учениците от насилие?

През изминалата седмица новата министърка на образованието Меглена Кунева отговори на въпрос по време на парламентарния контрол относно охраната в училищата. Статистката показва, че в над 1400 има осигурена физическа охрана, а в 837 такава липсва. В началото на миналата година тогавашната зам.-министърка на образованието Ваня Кастрева съобщи, че в над 80% от училищата имат поне по един подаден сигнал за агресия или насилие.

Феноменът „насилие в училище” е голямо предизвикателство за всички образователни системи в Европа. Редица изследвания показват, че насилието в учебните заведения се нарежда на второ място, след това в семейната среда. В света 7 от 10 деца са се сблъсквали в училище поне веднъж с агресията. Стойността на този феномен е повече от очевадна. Ефектът от психически и физически тормоз подобно на препълнена чаша прелива и извън рамките на класната стая. Същевременно имаме и обратната връзка - училището възпроизвежда всички отношения, които съществуват “навън“, а когато агресията придобива очертания на нещо нормално, не трябва да се изненадваме, че наблюдаваме това и в класните стаи.

В България на насилието в училище се обръща внимание само в най-екстремните случаи, в по-леките му форми то се потулва или още по-лошо - приема се като част от пейзажа, елемент от субкултурата. Разбира се, случки като споменатите по-горе възбуждат обществения и гняв и се обявява някаква поредна нетърпимост към явлението, но нещата отшумяват след поредната гореща новина в друг ресор. И така се стига до приспособяването на обществото към насилието. Дори мерките, които държавата набързо организира, са очаквани и безплодни. Свикваме да се пишат редица статии, да има бурни коментари, да се леят заклинания, когато имаме някои случай, който най-често е облечен в сериозна доза медийно внимание.

За съжаление насилието в училището не се свеждат само до единични случаи, за които четем или гледаме, а до хиляди. Този коментар не е породен от медийно подхранен случай, а от простото убеждение, че такива теми трябва непрекъснато да бъдат в оборот и търсенето на решения по тях да бъдат не епизодични, а последователни и с ясно маркирани цели и резултати, защото изглежда насилието става някаква естествена околна среда, в която растат децата.

Децата изпитват, виждат и попиват насилието. Част от тези деца привикват към несправедливостта, антихуманните отношения, скандалите и ги възприемат за нещо нормално. Една от теориите относно насилието описва агресията като заучена форма на социално поведение. Училището става събирателен образ на агресията, която се създаде в обществото като „ефективен“ начин за справяне с проблемите. Агресия виждаме в публичната среда, по улиците, в къщите, в медиите. Агресията не подминава и училището и някак си то трудно намира начин чрез механизмите си да даде отпор на това. Засега в тази битка печелят „убедителните аргументи” на юмруците. Подобно подценяване излага обществото на редица опасности, както се посочва и в европейския проект Tabby за изчисление на риска от проявите на тормоз сред младежите. Просто тормозът е като малката снежна топка, търкулната надолу по склона.

Имаме различни форми на насилие между ученици, насилие над преподаватели, насилие от страна на преподаватели над ученици. В последните години все по-често ставаме свидетели и на една нова форма на агресия - родителите. Спомняме си тиражираните случаи за родители, които нахлуват в класните стаи и раздават правосъдие и на деца, и на преподаватели. Намесата на родителското тяло се явява проблем не само защото се раздават шамари от още една страна, а защото родителското тяло оспорва функциите на училището и неговите механизми да овладява и разрешава възникналите конфликти.

Учителите също попадат в небрано лозе, тъй като се оказват в много особена ситуация на жертва на непредизвикано насилие. По много причини.

Подронване на ролята на преподавателите също е налице. Миналата година председателят на Синдиката на българските учители към КНСБ Янка Такева посочи, че около 45% от учителите в училище са пострадали от насилие от ученици и родители, а 65% от учителите в детските градини също са били подложени на психически тормоз от родители. Нали знаем приказката за народа, който бие учителите си.

Комбинациите за формите на насилие са многобройни и са ясен изразител на проблеми, които многократно надхвърлят рамките на липсата или наличието на физическа охрана. Тези случаи са симптоматични за формирането на нов тип поведение в рамките на образователната система, която изобщо не кореспондира с ценностите, които училището трябва да култивира в децата.

Важно е да си даваме сметка, че освен за учебни програми, финансиране, тежестта на ученическите чанти и още и още въпроси, които, разбира се, не са маловажни, е важно да се говори ясно и последователно за превенция на насилието в училище. Така че само видеокамерите не помагат. Нито само охраната. Този чудовищен проблем може да се бори настоятелно и дълго само в отбор - родители, учители, държава, държавни органи. Това не се случва и затова една камера не е проблем. Неизвиненото отсъствие на институциите и на обществото към този проблем вече е написано.