Гъвкавият фронт на непартийното десебарство

Заформя се политически кръг, около който могат да гравитират интелектуалци и НПО активисти, автори на манифести, леви отломки, бизнес дейци, дори и президент

Внушението, че борбата е само за постове и никакъв морал няма нищо общо, е по-важна победа от тази да убедиш обществото, че реформаторите не са никакви реформатори.

Ето ги основните събития от българския коалиционен живот през изтеклата седмица. ДСБ влезе в историята като първата опозиция, призована с декларация да напусне властта. Премиерът Борисов чу своите и се оплака от „бунт на екипажа“. „Гневът на мравките“ (по Стайнбек) обаче не побърза да утихне. Гневът на ДСБ - също. Въпросните управляващи опозиционери излязоха едновременно с три послания - първо, престоят на техните кадри във властта е по вина на Борисов и сметката трябва да му се предяви на него; второ, кадрите на ДСБ са много добри експерти, жънещи навсякъде добри резултати; и трето, те изобщо не са техни кадри и от ДСБ всъщност познават само двама-трима от тях.

Разразилата се драма получи разнообразни обяснения. Най-популярните от тях са противоположни. Според едната версия в ГЕРБ се задълбочава конфликтът между лидера Борисов и натрупалия самочувствие след оправдателните присъди Цветанов. Първият не дава власт на втория, а вторият подлива вода на първия. Другата версия допуска, че Борисов и Цветанов са се наговорили. Наблюдаваме театър, в който те двамата си подават реплики, за да осъществят машинациите си, насочени срещу автентичната десница.

Сблъсък или комедия? Сякаш не е от толкова голямо значение. Дойде моментът, в който дори действията на герберските лидери изглеждат смислени и логични, особено на фона на управляващите опозиционери. Че в редиците на ГЕРБ тлее недоволство от претенциите на тъмносините и от начина, по който те високомерно назидават старшия партньор, не е новина. Примерите от последната година и половина са многобройни, публично афиширани и даже подклаждани от лидера Борисов под предлога, че ги тушира. После, шефът на парламентарната група Цветанов е естественият изразител на недоволството, както защото политическият пинг-понг с ДСБ тече не само в медиите, но и в парламента, така и защото самият Цветанов няма позиции в правителството и не застрашава пряко баланса вътре в него. За Цветанов е въпрос на авторитет и престиж да не оставя онези, които са били побеждавани и громени от избори на избори благодарение именно на неговата властова и изборна машина, да диктуват положението и да морализаторстват за сметка на ГЕРБ. Иначе ще излезе, че 10 е повече от 84 - нещо, което той математически отказва да си представи.

Борисов също има своя аритметика, може би по-различна, но не непременно опровергаваща Цветановата. Премиерът не иска да затръшва вратите за хора, които според него се ползват с определена международна подкрепа и силно медийно присъствие. Евродокладът, „Шпигел“ и още немалко главоболия са го убедили в това, ако изобщо е имал нужда да бъде убеждаван. И знае, че тактиката „с рогата напред“ може да бъде рискована за упорито изграждания му имидж на галеник на външните ни партньори. Но пък и няма никакъв интерес да поощрява акции, излагащи го в неизгодна светлина.

Ето защо линията „моите хора са прави, това е безобразие, но пък ония са експерти, вършат си работата, аз не ги мисля от партийна гледна точка“ е поне отчасти разбираема. Борисов има интерес да запази ДСБ и кадрите им, но не и преди да ги нахока, да ги постави в ъгъла и да демонстрира пред публиката две неща. Първо, че те зависят вече само и единствено от неговото лично благоволение за съхраняване на властови позиции. Никой друг не би ги търпял, защото всички са на мнение, че са се разширили непропорционално много на телесната си маса и заемат чужди места. Както в приказката, джуджетата активно се оплакват, че им е ядено от чинийката и пито от чашката. И второ, че най-важното за ДСБ и компанията им е в крайна сметка тъкмо онова, което е подчертавано отдавна - постовете. Внушението, че борбата е само за постове и никакъв морал няма нищо общо, е по-важна победа от тази,да убедиш обществото, че реформаторите не са никакви реформатори.

Неизбежно възниква въпросът - за какво пък толкова са им важни на ДСБ тези постове, след като повтарят, че даже не ги заемат техни членове. Ами именно заради това, че не са техни членове.

Радан Кънев изглежда казва истината, когато обяснява, че замисля нов проект, а не просто партия. Той съзнателно и целенасочено наложи смяна на устава по време на Националното събрание, та партийните механизми да отстъпват все повече място на безконтролните „граждански“ структури. Всички мислеха, че проблемът е в Москов - не, проблемът е в устава. Ето така се заформя политически кръг, около който могат да гравитират с посланията си разни интелектуалци и НПО активисти, автори на манифести, леви отломки, бизнес дейци, дори при необходимост и президент. Не е нужно някой от тях да се идентифицира с ДСБ. Не, имаме национални каузи, а не теснопартийни интереси, борба на гражданите с мафията, отиване отвъд лявото и дясното. Накратко, предлагат ни морал, модерност, промяна срещу безпринципност, зависимост от миналото, статукво. Гражданската и надпартийната рамка може да бъде политически по-неуязвима, отколкото класическото партийно строителство. Обществената й тежест не се определя от броя на бюлетините. Въпросът „а ти колко процента имаш“ тук е неуместен. Схемата не се подчинява на нагласите, исканията, волята, интересите на партийни структури и активисти - тя винаги изглежда като сплотяване на индивидуални съвести за по-добър живот. А то увеличава гъвкавостта на всяко начинание. И не на последно място, подобен граждански фронт може да влиза във всякакви политически комбинации без притеснения, достатъчно е да обяви своите партньори за морални и граждански отговорни. Някой ще възрази, че и партиите имат такива навици. Имат ги, но са доста по-тромави в реализацията им, просто структурата и хората, които влачат със себе си, затрудняват вземането на завои.

Когато казваме, че новият етап в роенето на партийни проекти - прерастването им в надпартийни - не се подчинява на партийните активисти, лесно можем да го илюстрираме с изказванията пред това Национално събрание на ДСБ от 13 март. Ораторите масово се чудеха какво правят във властта и в РБ. За тях напускането на РБ и властовите позиции явно не беше личен проблем, понеже не те държат тези позиции. Създаде се впечатлението, че Кънев работи за възпроизводството на други лица в политиката и администрацията, не обезателно и не само на своите съпартийци.

Като че ли Борисов го интересуват точно тези непартийни симпатизанти на ДСБ, във или извън институциите. ДСБ като конкретна партия няма с какво толкова да го притесни. Да проследим какъв подход ще избере към тях.