"Форин полиси": Защо САЩ се провалят в проповядването на демокрация в други страни?

Проф. СТИВЪН УОЛТ,

Сп. "Форин полиси"

Ако сте отдаден последовател на уилсънизма, то за вас последният четвърт век сигурно е бил много обезкуражаващ. Убедителната либерална демокрация беше единствената жизнеспособна политическа формула за глобализиращия се свят.

Последните три администрации на САЩ прегърнаха идеалите на бившия американски президент Удроу Уилсън и превърнаха проповядването на демокрация в ключов елемент от американската външна политика. За съжаление обаче усилията за подкрепа на демокрация не завършиха добре.

Успешни истории като тези за скорошния край на военното управление в Мианмар се балансират от все повече на брой и по-видими провали като тези в Либия, Йемен и Ирак, очевидното връщане назад на Турция, Унгария, Русия, Полша и на други места по света. В това число влиза и нарушаването на демократичните функции на Европейския съюз и на самите САЩ.

Може би ще си помислите, че реалист като мен не се интересува от институционални или местни структури и се вълнува още по-малко за целите на поддържането на демокрацията. Вие обаче ще сбъркате.

Реалистите знаят, че институционалните и вътрешни въпроси имат значение. Те вярват, че относителната власт спрямо друг играч и нуждата от сигурност са обикновено по-важни, както и че системния натиск често кара различни режими да действат по впечатляващо сходен начин. Дори и така има добра причина реалистите да предпочитат демокрацията, въпреки че в същото време имат наум и опасностите, свързани с прехода към нея.

Стабилните демокрации имат по-добър дългосрочен икономически растеж и се справят по-добре в защитаването на основните човешки права. Въпреки че не са имунизирани от извършването на най-различни безумия, демокрациите е много по-малко вероятно да убият голяма част от своите собствени граждани при периоди на глад или зле планирано социално инженерство.

Основна причина за това е, че информацията за регулиране на подобни събития е много по-достъпна и отговорните лица могат да бъдат подведени под отговорност. Демократичните страни е също толкова вероятно да започнат или водят войни, както всички останали държави, но съществуват доказателства, че те не са склонни да се сражават помежду си.

Затова вярвам, че за хората ще е най-добре, ако броят на демокрациите по света нараства. Въпросът обаче е как ще бъде постигната тази цел.

С риск да започна да изтъквам очевидното, ние знаем какво не работи и имаме доста добра представа защо това е така. Това, което не работи, е военната намеса (по известна като „наложена отвън смяна на режима“).

Идеята, че САЩ могат да влязат с марш в дадена държава, да свалят деспота начело и неговите поддръжници, да напишат нова конституция, да проведат избори и да създадат стабилна демокрация винаги е била измамна. Въпреки това ужасно много умни хора приеха тази идея, независимо от изобилстващите доказателства срещу нея.

Използването на военна сила за разпространяване на демокрация е провал по няколко очевидни причини. Първо, успешните либерални управления зависят от много повече неща от написването на конституция или провеждането на избори. Те обикновено изискват ефективна правна система, ангажимент за плурализъм, сносно ниво на доходи и образование, както и увереност, че политическите групи, които губят на изборите имат шанса да се справят по-добре в бъдеще и така да запазят смисъла си да работят в рамките на системата.

Тъй като толкова много социални елементи е необходимо да бъдат подредени правилно, за да може този ред да работи и да просъществува, създаването на ефективни демокрации на Запад отнема столетия и често е спорен, и дори изпълнен с насилие процес. Вярването, че американската армия може да изнася демокрация бързо и евтино изисква спиращо дъха количество надменност.

Второ, използването на сила за разпространяване на демокрация почти винаги поражда насилие в отговор. Национализмът и други форми на местна идентичност остават силна част от днешния свят и повечето хора не харесват да следват заповеди от добре въоръжени чужди окупатори. Освен това групи, загубили сила, състояние или статус по време на преминаването към демокрация (както сунитите в Ирак след Саддам) неминуемо ще бъдат изкушени да вземат оръжие и да се превърнат в опозиция. Същото важи и за съседни държави, чиито интереси за нещастие са засегнати и които могат да се опитат да спрат процеса на създаване на демокрация, или дори да го обърнат.

Подобни събития са последното нещо, от което младите демокрации се нуждаят, защото насилието има тенденцията да дава сила на лидерите, които са добри в него, вместо на тези, които са успешни в това да изграждат ефективни институции, в уреждането на споразумения, в подкрепата за толерантността и създаването на по-силни и продуктивни икономики.

За да станат нещата още по-лоши, чуждите окупатори рядко знаят достатъчно, за да изберат правилния местен човек, който да сложат начело и често пъти дори добронамерените и великодушни усилия за помощ на нови правителства само разпалват корупцията и изкривяват местната политика по безпрецедентен начин.

Създаването на демокрация в чужда държава е мащабен проект за социално инженерство. Очакването външни сили да го изпълнят ефективно е все едно да искате някой да построи ядрена електроцентрала без планове и върху активна земетръсна зона. И в двата случая се очаква стремителен провал. Изводът е, че няма бърз, евтин или надежден начин външни лица да проектират демократичен преход, особено когато страната, където искат да оперират, има малък или никакъв предишен опит с това и съдържа в себе си дълбоко социално разделение.

Така че ако подкрепата на демокрацията е нещо желано, но силата не е правилният инструмент за постигането му, то тогава кой е той? Нека дам две по-обширни предложения.

Първото е дипломацията. Когато съществува истинско, значимо и отдадено местно движение в полза на демокрацията – каквито бяха случаите в Източна Европа при „кадифената революция“, или в Мианмар днес, влиятелните чужденци могат да използват фини форми на влияние, за да окуражат прехода. САЩ са правили това успешно в редица случаи (например в Южна Корея, Филипините и др.) като са били едновременно твърди и търпеливи, използвайки невоенни средства като икономически санкции. В тези случаи продемократичните движения се изграждат в продължение на дълги години и се радват на широка социална подкрепа по времето, когато печелят властта.

Залагането на дипломация може да не е толкова вълнуващо като „шока и ужаса“ на военната инвазия, но е значително по-евтино и много по-вероятно да доведе до успех.

Второто нещо, което бихме могли да направим, е да бъдем добрият пример. Демократичните идеали на Америка е по-вероятно да бъдат копирани от други държави, ако на САЩ се гледа като на справедливо, проспериращо, енергично и толерантно общество, вместо като на такова, в което неравенството е разпространено, политическите лидери са шумни ксенофоби, популациите в затворите са едни от най-големите в света, а летищата и други обществени структури са очевидно тънещи в разруха и изглежда никой не прави нищо по въпроса.

Когато милиони квалифицирани граждани са изключени от процеса на гласуването или когато шепа милиардери или други богаташки интереси упражняват несъразмерния си отровен ефект върху американската политика, не е изненадващо, че други общества виждат известните американски идеали като все по-малко привлекателни. Като се прибави към това Гуантанамо, целенасочените убийства, „Абу Гариб“, ревностното наблюдение на Агенцията за национална сигурност (АНС) и нежеланието влиятелни хора да бъдат държани отговорни за престъпленията си, ще получите една доста опетнена стигма.

Накратко, САЩ ще свършат по-добра работа в проповядването на демокрация в други държави като преди това свършат по-добра работа в това да осъществят идеалите си вкъщи. Необходимите промени няма да са лесни, но реформирането на САЩ трябва да бъде малко по-лесно в сравнение с опитите за създаване на силна демокрация в Афганистан, Йемен или в което и да е от другите места, където се проваляме в създаването на демокрация от над десетилетие.

* Авторът е професор по международни отношения в Харвард. Преводът на статията е на БГНЕС