Изгубени в статистиките

Да не би да има някаква връзка между линията на бедността и парламентарните избори?

Имам един приятел евреин. (Не му казвам името, защото не съм го питал дали може, пък каквито сме станали кибритлии... Както и да е.) Та той ми разправяше как единият от дядовците му радио ли ще слуша, телевизия ли ще гледа, там вестник ли нещо чете, и каквото и да чуе, види или прочете, всеки път пита: „Сега това нещо за нас, за евреите, хубаво ли е или е лошо?” Без значение дали става дума за войната с Египет, дали е изригнал вулкан в Мексико, дали са утрепали Даг Хамаршелд в Конго, какво е станало в Долината на глинените гърнета, или се готви парична реформа... – той задължително пита дали това е хубаво за евреите.

Та и аз така напоследък... Каквото и да прочета, питам: „Това за нас, за българите, хубаво ли е или лошо?” Особено когато чета статистики. А у нас статистики да искаш!

Така например в петък (13-ти, разбира се) прочетох, че според една статистика „близо 2,2 млн. души, или 29,9% от домакинствата в България живеят с общ доход на човек на месец под границата на абсолютна бедност от 296,50 лева.” Край на цитата. Според друг цитат (от друга статистическа кантора) научавам, че миналата година същата тази граница е била 295 лева. Задавам си онзи въпрос – дали тази разлика от лев и петдесет, или едно кафе, е добро за нас, българите – и се оказва, че не мога да си отговоря.

Да видя сега какво все пак съм разбрал...

През 2014 година – под линията на бедност са живели около 1,6 милиона българи. На парламентарните избори през същата 2014 година са гласували 3,5 млн. души (48 и кусур процента от общия брой на имащи право да гласуват по света и у нас).

През 2009 под същата тази фатална линия на бедността са се гърчили 1,565 млн. нещастници. На тогавашните – 2009 година – парламентарни избори са гласували 4,345 млн. българи с чувство за граждански дълг и отговорност (малко над 60 на сто от избирателите, значи).

На парламентарните избори през 2001 година пък са излезли да гласуват 66 на сто от нас, но под линията на бедността са шавали малко над 14 процента българи...

Та се питам: това, че броят на хората, изпаднали под линията на бедността, расте, а гласуващите намаляват, да не би да има някаква връзка между линията на бедността и парламентарните избори?

Искам да кажа, че ако Бойко Борисов вземе, та наистина се разсърди, спре да се шегува, че ще се кандидатира за президент, ами вместо това им тегли една майна на всички и спретне едни парламентарни избори наесен – или както гласи тържественият въпрос на социолозите „Ако изборите бяха сега?” – то с колко ще намалеят онези, които все пак отидат да гласуват?!

И това за нас хубаво ли ще е или ще е лошо?

(Съвсем отделен е въпросът, че колкото и да намалява броят на гласувалите, гласуващите бедни са все едни и същи. Доказват го съобщенията и телевизионните репортажи за изловени продавачи на гласове и тяхната клиентела. И ако някой си мисли, че тази тенденция сега би изчезнала, май се лъже. Което също плаче за въпроса: „Това за нас, за българите...” – и така нататък.)

Което пък ме връща към въпроса за линия на бедността.

Според статистиката лично аз съм беден (липсват ми осемдесет и девет стотинки, за да се махна от тая графа). От друга страна статистиката ми отпуска още пет години живот: ако не се промени методиката, ще трябва да издрапам до 2021... От трета страна обаче ми се обяснява, че пенсията ми щяла да расте: тази година от първи юли с един колко си процента, от догодина нататък – с еди колко си. Щяла да расте и средната работна заплата, както и минималната, но процентите са различни от процентите за растеж на пенсията ми.

Та ако ми е позволено да попитам: каква ще е линията на бедност през 2021 година и каква ще е пенсията ми. Не искам точно – само горе-долу.

Просто искам да знам дали ще им гласувам и тогава!

У нас умират най-много млади

В петък, 13-ти, Националният статистически институт извади на показ статистическото откритие, че България е мястото, където хората умират най-млади в сравнение с европейците. Живеели сме горе-долу седемдесет и четири години и малко отгоре и – хайде! Средно, при това. Защото ние мъжете сме си отивали гарантирано на седемдесет и една, а жените ни надживявали със седем години. (Винаги съм знаел, че няма начин да не ни надживяват, но все си е по-друго като ти го каже НСИ-то! Статистика, братче, няма мърдане!)