Дръжте си кучето!

Най-злободневната приказка е за юнака, що бозал не знам колко си години.

В нашата приказка юнаците ги отбиваме някъде къде тридесет и петата им година

В приказките няма никаква поука, няма и никаква справедливост.

Вълкът изяжда Червената шапчица и в пълно нарушение на гражданските му права, в отсъствието на адвокат и без право на обжалване на по-висша инстанция, някакъв ловец, предполагаме - бракониер, го разпорва, напълва му корема с камъни, зашива го и подплашва бедното животно така, че да скочи в кладенеца, та да се пукне самоубийствено и по тоя начин заличи преките и косвените веществени доказателства. Вълкът, естествено, се удавя, а подбудителят ловец след това си живее дълго, щастливо и безнаказано.

На какво учим децата, дами и господа!

Или - да речем - приказката за Маша. Не тази от филмчето, а другата - от истинската приказка. Кой тътрузи нахалното хлапе на гърба си чак до селото, като отгоре на всичко то се гевези в коша на гърба му и не му дава да си хапне от баничките?

Правилно - Мечокът. Значи - кой е главното действащо и потърпевшо лице! Пак правилно - Мечокът. А чие име е водещо в заглавието на приказката? Съвсем правилно - Маша... Има ли справедливост? Няма! Ако искате да се уверите, излезте с детето вечер на разходка и огледайте балончетата - балончето Маша е огромно, а само на коремчето на нахалницата се вижда миниатюрен Мечок!

Ами симпатягата Малечко-Палечко? Същият, който разменил шапчиците на спящите хлапета, та нещастният Човекоядец да заколи собствените си деца и по тоя начин го превърнал от обикновен канибал в извратеняк-педофил-детеубиец! Нещо да е наказан в приказката? Дръжки - наказан, ще ви кажа, освен подбудителството към детеубийство въпросният Палечко е консумирал и престъпление по член еди-кой си, породил в следните векове телефонните измами - обадил се на жена му, че мъжът й е загазил, тя се вързала, та мушморокът миниатюрен отнесъл и найлоновата торба с парите заедно с бързоходните ботушки.

Не, наистина, господа и дами, ние на какво си учим децата? И после се чудим, че си носят ножлета-пеперудки по джобовете и се млатят с боксове по главите прости.

Прости, защото нищо от все по-реформираното ни образование не влиза в тях - поне един пълен член да бяха им вкарали даскалите, ама и това - не, така си завършват средното и висшето образование без пълен член. Имам обоснованото подозрение, че когато след двайсетина години станат министри и депутати, ще вземат да го отменят тоя член, та да не им се смее грамотното малцинствено интелигентско простолюдие. Макар че смее ли някой да рече на министъра, че е глава министерска проста? Ще рече, а после има да чете по независимата преса какъв неподозиран за самия себе си пезевенк е.

Най-злободневната приказка, разбира се, е за юнака, що бозал не знам колко си години.

Няма лошо - биотехнология, чисто, натурално мляко, без консерванти, трипластова опаковка и вредни Е-та, да си цица, докато му дават, жив и здрав на майка си юнашка!

Но приказката има продължение - юнакът от приказката изтърпява дор до двайсет и петата си година, майка му го изтърпява също, после сукалецът става, препасва сабя френгия и тръгва да раздава правосъдие срещу змейовете тук-там и по места, както и да си дири царски дъщери за раздаване и евентуална женитба.

В нашата приказка юнаците ги отбиваме (според статистиката) някъде къде тридесет и петата им година. В смисъл - че пак според всезнаещата статистика среднобългарският младеж се откача от родителската опека, апартамент и издръжка горе-долу малко след възрастта, определяна от класика Алигиери като “на попрището жизнено в средата”. Защо след тридесет и пет, а не след тридесет и шест примерно?

Елементарно - дотогава доживяват средностатистическите му родители!

От това, разбира се, осигурителният институт има само файда - въпросният тридесет и пет годишен труженик очевидно хептен трудничко ще додрапа до пенсия, с което ще облекчи пенсионните фондове.

От друга страна - на нас, дъртите, хич не ни е интересно и забавно - докато можем, през половината от тия тридесет и пет години ръмжим на дечурлигата, че знаят само да хвърлят гьобеци и салфетки, както и че от висшата средношколска математика са запомнили минимума - как се брои до дванайсет. Това ни е работата на нас, пред- и след- пенсионерите - да одумваме тия, които не искат да бачкат, та да ни изкарват пенсиите.

Ако обаче хванем някои от набедените от нас за тридесетипетлетни бозайници, за да ги попитаме какво искат те от тоя живот и какво ние сме им предложили в него, те ще ни отговорят логично и не много разбираемо за нас - че биха били щастливи да работят, но не цял живот да се занимават с хобито си.

Тъй като за нашето поколение понятието “хоби” е не много популярно, налага се да ги питаме какво е това. Младежта благосклонно ни обяснява, че “хоби” е любимо занимание - да събираш марки, цигарени кутии, стари автомобили или стари вестници - занимание, заради което не очакваш възнаграждение, а само удоволствие.

Нашето поколение, загрижено за пенсиите си, задава животрептущия въпрос - а какво става с бачкането?

Тогава младежта отвръща, че при днешните заплати това, което някога сме приемали като работа - в смисъл - вършене на нещо, срещу което се получават пари, днес е вече само хоби - занимание с нещо, за което получаваш едното нищо, или в най-добрия случай - десет кинта над минималната работна заплата, което също е едното нищо.

Отговаряме им, че по тоя начин те все пак ще произвеждат брутен национален продукт и ще помогнат за икономическия и всякакъв растеж на Майка България, те ни отвръщат, че много уважават майката на тоя продукт, дори биха я обичали в известен смисъл, само че не срещу минимално заплащане.

Това ние, старците, пък много обичаме да даваме акъл и личен пример, и им казваме - а кой построи линията Ловеч-Троян, кой изрови Прохода на републиката бе, копелета мързеливи! И съвсем неочаквано те ни отвръщат - ами, тя, тая линия, отдавна вече не работи, пък на оня проход два тира да се сблъскат - пиши го бегал за цял ден! То и вашето е било хоби!

Виж ти - не бихме се сетили, че сме си избачкали живота като хоби. Като гледам пенсиите - вярно, натам отива работата. Макар че има и бонус за нас, строителите на съвременна България - по две двайсетачки на Коледа и Великден!

Ама, от друга страна, нали е много хубаво това - животът ни да е минал в името на едното удоволствие!

Защо тогава тормозим с упреци тридесет и пет годишните дечурлига - те да не би да правят нещо различно от нас! С малката разлика, че те правят нищо срещу нищо, а ние, както се оказва, правихме нещо срещу нищо.

Както и да го погледнем - няма разлика в резултата!

В нашата приказка, както във всяка друга, няма нито поука, нито справедливост. Докато ви я разправям, мина някакъв помияр, реши да ми се подмаже, размаха опашка, та ми събори чашата. Пък от една съборена чаша, хеле пък в Бусманци, може цяла революционна ситуация да се възбуди!

Та, затова дойдох, да ви кажа да си държите кучето - за да опазим от катаклизми държавата!