Защо гласуваме за политици, на които не вярваме

Илюзия е, че личностите ще ни спасят от порочните лапи на партиите

Вторачването в рейтингите е занимателно само за политиците, които следят процентите си като хипнотизирани

Тези дни „Галъп“ публикува обобщени данни за нивата на доверие в различни публични личности през последната година. Резултатите не бива да се надценяват, защото те по-скоро указват тенденции, отколкото някакви фиксирани състояния. Същевременно са и важни, защото ни предстоят най-мажоритарните на практика избори, президентските. Има и още една причина, поради която обществените нагласи към една или друга фигура са любопитни. В референдума на Слави един от въпросите ни приканва да избираме депутатите мажоритарно. В публичната ни среда изобщо от доста време насам бучи искането да избираме личности, а не партии. Така че имаме подходящ повод да огледаме личностите на политическата сергия.

Изводът от данните на „Галъп“, защо ли, не е особено изненадващ. Гласуваме и натоварваме с власт хора, на които нямаме доверие. Вярно е, че чашата може да бъде представена като наполовина пълна или наполовина празна, но дори бодри медийни заглавия като „Над една трета от българите се доверяват на еди-кого си“ не могат да скрият, че над половината от същите тези българи не се доверяват на същия еди-кого си. Ако тръгнем да се разхождаме по цифрите и графиките, едва ли ще настъпим мината на смайването. Времето на големите надежди в премиера Борисов прошумя и си отиде, и никой сериозен коментатор не твърди обратното. Хората в добрия случай очакват от него да крепи нещата, да запушва дупки и гаси пожари, а не да щурмува небесата и да гради прекрасен нов свят. Да го има, за да има нещо, а не да го има, за да има всичко. 3-D очилата на възторга, с които привържениците на Плевнелиев гледат филмчето за нечуваните му планетарни и национални успехи, им пречат да забележат, че президентът не вдъхновява, говори за неща, които не интересуват мнозинството от българската нация, прекалява със самоумилението на стожер на морала и ценностите. Нека специалистите кажат как може да бъде висок рейтингът на човек, който на фона на цялата мизерия, безпътица и несправедливост е убеден, че българската кауза се мери с клъстeри, киберсигурности и дигитални адженди. Ами не може. Минем ли министър по министър, ще забележим също някои очевидности. Най-малко ще обичат финансовия, защото обикновено той стиска кесията. Най-много – онези, които не вземат решения. Мнозина се чудят как Кристалина Георгиева и Йорданка Фандъкова могат да стоят сравнително добре в общия неутешителен контекст. Георгиева почти не се е набъркала в българската политика, за да изпита скокообразния откат на недоверието. Ако се опита, както твърдят злите езици, плъзгането по бобслея на негативните обществени нагласи няма да я отмине. А Фандъкова, която се радваше на привилегията да има най-неполитическо излъчване и да страни от интригите на междупартийната конюнктура, съвсем наскоро катастрофира в билетчето за столичния градски транспорт, и е много вероятно скоро да си го плати – поне социологически. Или да вземем двойката Радан Кънев – Георги Първанов. С толкова сложни многоходови комбинации, влизания и излизания от управлението, завои надясно и наляво, би трябвало и двамата да предположат, че ще объркат поне част от симпатизантите си и недоверието ще нарасне. Слави Трифонов няма да го коментираме. От „Галъп“ все пак са припомнили азбучното за занаята правило, че „при навлизане на популярни медийни фигури в нова роля, която е част от политическия процес, доверието започва да спада“.

Нека не продължаваме човек по човек, защото е отегчително и нови неща няма да ни поднесе. Вторачването в рейтингите е страшно занимателно за самите политици, които следят процентите си като хипнотизирани и се уповават на магия, която ще направи от 13,5 – 14, примерно. Често те забравят, че магията те са я загърбили, като са отказали да се занимават с проблемите на реалното общество и да им търсят решения. Епидемията от ниски рейтинги, която върлува не от вчера, е симптом именно за това – няма как да има доверие в хора, които не предлагат нищо, не желаят да носят отговорност, манипулират страхове, вместо да сочат перспективи, героизират пазарлъците си и навсякъде мъкнат общия си кош с мръсно бельо, за да обяснят как няма да покажат какво има в него, приписват си чужди заслуги и усвояват чужди терени, сърфират върху плаващи мнозинства и сглобяват неясни еднодневни коалиции, постоянно говорят и правят обратното на говореното и правеното вчера, и стартират неща, само за да ги спрат под благовидни предлози броени дни по-късно. Разправят, че българинът не плащал в пари, а в оправдания – но те невинаги стигат, за да правиш политика. Доверие не може да се породи и когато политиците бягат от обществената си функция и съвсем пряко и откровено обслужват едрия бизнес. Все повече отминава времето, когато подобни користни мотиви можеха да се припишат само на една или две партии. Увереността, че избуяват по целия спектър, е доста широко разпространена. Така коректното питане е не защо имаме толкова ниски рейтинги на политиците, а защо не са още по-ниски, или кога ще стигнем заветния момент, в който социологическото мерене на рейтинги ще прерасне в забиване на гвоздеи с микроскоп.

Да се върнем на темата за личностите. Илюзията, че личностите ще ни спасят от порочните лапи на партиите и ще ни поведат към светлото бъдеще, подминава удивително успешно всички факти, които ѝ се противопоставят. Наблюдавахме го във връзка със съдебната реформа. Искаме да се махнат ония гадни корумпирани съдии, прокурори и следователи, които затлачват системата и я правят неефективна и зависима. Понеже, нали, на резервната скамейка чакат хиляди и хиляди нови честни, компетентни и независими магистрати, готови на секундата да заменят старите. Същото е и с политиката. Дайте насам личностите, призовава част от публиката. Ами ето ви ги. В графиките на всяка социологическа агенция, са извадени на показ и премерени тъкмо личностите. И тъкмо тях не харесвате. Кои са святите и чисти като републиката на Левски личности, дето биха дошли на тяхно място, остава загадка.

Новите български (полу)опозиционери обвиняват управлението, че просто оцелявало, карало ден за ден, печелело време. Подобно обвинение лесно може да се предяви и към самите тях. Но пък, от друга страна – какво като хората им нямат доверие, нали все за някой от тях ще трябва да гласуват. И колелото ще продължи да се върти.