Архитект Силвия Средкова - от Ловеч до „Баухауз“

20 април 2016 година. Едно пораснало момиче поема по своя път. Тя е Силвия Средкова-Аласбахи, главен архитект на община Ловеч. 20 години - до тази дата.

Днес тя изкачва следващото стъпало в своя живот.

В навечерието на абитуриентските балове носталгията по класните стаи и аромата на ученическите чинове нахлуват у всеки. Спомените за лудите и безгрижни години обсебват и някогашните „езиковци“. За Силвия Езиковата е дала основата в принципите на нейното битие. „Животът ми в Езиковата, приятелите, учителите, те са допринесли в изграждането ми като личност, като характер“, посочва тя.

Идеята да стане архитект се ражда още преди дипломирането й през 1986 г. Още като дете си мечтае да стане учител по български език и литература, след това да бъде лекар, после отново учител. „Любовта ми към педагогиката беше, защото бях влюбена в учителя ми по български език Найден Ангелов“, усмихва се Силвия и продължава: „До десети класи се готвех да ставам учителка, но винаги съм обичала рисуването и с времето осъзнах, че искам да творя. Така стигнах до идеята, че

моята професия е именно архитектурата.

Така започна всичко.“ С ВИАС София започва и съвместният й живот със съпруга й Адел Аласбахи, който също по това време учи архитектура там. Именно заради нея той остава в България и впоследствие заживява заедно с нея в родния й Ловеч.

Като вече дипломиран архитект Силвия Средкова започва работа в столичния Интерпроект, където служи близо година. Последва раждането на сина й Хани, а шест месеца по-късно - през есента на 1993 г., се прибират в града на люляците. „Никога не съм си мислила, че ще се завърна в Ловеч, нито пък, че ще стана администратор“, категорична е тя. В началото на 1995-а постъпва на работа в община Ловеч, а година и половина по-късно става главен архитект.

По това време Силвия е на 29-годишна възраст. Тежестта от отговорната длъжност тя усеща месеци след назначаването й. „В началото нямаш представа. Никога не съм разсъждавала дали съм щастлива да съм главен архитект. За мен това е една работа и длъжност, която никога не ми е била самоцел, а случайно стичане на обстоятелствата. Веднъж станала такава, имайки предвид, че

съм упорит човек,

ми беше трудно да кажа стоп и да се откажа“, подчертава архитектът.

По думите й дори да има възможност да избира дали да мине по този път, би го извървяла отново, защото „Ако се случи нещо различно, целият ми живот би бил друг, а аз си го харесвам в този му вид, с трудните моменти, които са ме мотивирали да правя нещо различно, да погледна живота под друг ъгъл, дори да направя нещо, което при нормални условия не бих направила“, допълва тя.

Именно работата й като главен архитект на Ловеч я прави организирана, подредена и я учи да работи с хората, намиращи се над и под нея в административната йерархия, с гражданите и колегите. Нарича я „динамична, с много аспекти“. Днес, поглеждайки назад, като нещо несвършено тя назовава проектът за сградата на бившата казарма в Ловеч. „Този терен е изключително важен и ценен, с много перспективи. Мисля, че там трябваше да бъде изработена една концепция с използването на част от сградния фонд и прилежащия терен, защото считам, че има сгради, които са в много добро състояние и след саниране да бъдат използвани за подходящи функции. Не така стоят нещата с онези, които са полусрутени и трябва да бъдат съборени. Теренът е много важен за гражданите и градската структура. Съжалявам, че там нещата се случват толкова бавно“, коментира делата около работата си в общината бившият градски проектант.

Семейството е пристанът, в който Силвия намира спокойствието и хармонията в своя свят. Освен Хани тя и Адел имат и 15-годишна дъщеря - Ая. Макар възрастта й да е специфична, а Силвия да не обича много да говори, и двете й деца са свикнали да се учат от нея чрез нейните действия. Това не я е отдалечило от тях, напротив. По този начин тя дава примера, който, според нея, те сами трябва да видят и осъзнаят.

„Щастлива съм с децата си,

защото виждам, че са силни характери, упорити личности, с ясни цели в живота“, усмихва се от думите си още тя и допълва, че много често се допитва до сина си, който учи архитектура в Германия, а отговорите му я карат да се замисля по редица въпроси. Особено в личен план.

Въпреки силната връзка в семейството, следващата стъпка, която Силвия прави, ще я отдели физически от най-близките й за следващите 3 години. Освобождаването й от поста главен архитект на община Ловеч й дава възможност да продължи дисертацията, която започва да твори преди няколко години в института по урбанистика на университета „Баухаус“ във Ваймар, Германия. В катедрата „Пространствено планиране“. „Напускам града, защото е необходимо, тъй като последните години се опитвах да го правя паралелно - да живея тук, да работя в общината и да пиша дисертацията си. Ходих периодично на колоквиуми, но си давам сметка, че няма да мога да го приключа по този начин и искам да отида там, на място, да завърша труда си, за да има смисъл от това, което се опитвам да направя“, категорична е архитектката.

Работата на Силвия в общината е по-скоро свързана с градското планиране и развитие и за нея градовете като структура от много години представляват огромен интерес. „Това, което се предлага тук, в България, е много по-различно от това, което има като обучение на Запад и в Германия, и затова започнах работата си там“, посочва Средкова.

Въпреки че от напускането й от общината са минали броени дни, тя е категорична, че дори някога да й предложат да се върне отново на този пост, тя със сигурност няма да приеме. На въпроса дали иска някое от нейните деца един ден да стане главен архитект на града, тя отговаря категорично: „Те сами решават по кой път да поемат. Не съм се месила в решението на Хани да учи за архитект, защото лично аз си мислех, че ще избере друга професия, но с баща му го оставихме да се развива в попрището, което иска. Така бих постъпила и с дъщеря ми. Това са

решения, които човек трябва да взема осъзнато

и самостоятелно“, подчертава Силвия.

През април се навършиха 30 години от завършването й на Езиковата. С някогашните й съученици и съвипускници, дошли от всички краища на България и света, сътвориха щуро и паметно тържество. Преживяното Силвия описва с думите: „Огромни и много положителни емоции. Срещнах отново приятелите си, които не бях виждала от много години. Един специален и много важен момент, към който ще се връщам дълго време занапред - ще гледам снимките, ще се наслаждавам на клиповете, нещо, което със сигурност ще ми помогне по пътя, по който тръгвам сега.“