Резултатът от референдума - протестен вот без ясна програма

Великобритания трябва да бъде наказана, за да не послужи за пример

В предстоящия в Европа „парад на референдумите“ България може да предоговори условията за своето членство

Когато давахме мило и драго, за да влезнем в ЕС, не си задавахме въпроса на кариериста: За какво ми е да влизам в клуб, който би приел човек като мен? Днес поне можем да се запитаме: Какво правим в съюз, от който страна като Великобритания би побягнала?

Не усетихме, че още преди година Волфганг Шойбле сложи кръст на идеята за ЕС като общност на взаимноизгодното развитие на всички членки. Гръцките избиратели бяха жестоко наказани за това, че не приемат проект за опустошаването на страната им. Но това беше само епизод. Още откакто ЕС и Централната европейска банка изсипаха златен дъжд в големите германски и френски банки, за да покрие загубите им от хазарт с южноевропейски ценни книжа, финансовите кръгове научиха един урок: упадъкът на Европа е страхотен бизнес. ЕЦБ печата трилиони и ги налива в банките, но за да запазят те стойността си, е нужна ниска инфлация, а значи, орязване на доходите и основни социални функции на държавата. Показателна е първата реакция на висшите ръководители на ЕС след референдума за излизане на ВБ - тя трябва да бъде наказана, за да не послужи за пример. Посягат към камшика просто защото свършиха морковите. Но в такъв случай може би Великобритания е била права да бяга час по-скоро.

Но и това не е съвсем така. Победителите в британския референдум сякаш бяха не по-малко стъписани от победените, съюзниците и просто наблюдателите. На лицето на основния инициатор Борис Джонсън още при първото му изявление беше изписана паника. За броени часове знаковите фигури в кампанията за Брекзит една по една признаха, че нито имиграцията ще намалее осезателно (а значи и нивото на заплащане за британците няма да се повиши), нито вноската на Великобритания в ЕС ще бъде пренасочена към Националната здравна служба и други обезкървени от главния финансист Джордж Озбърн сектори, нито бързат веднага да подадат заявление за напускане, както обещаваха.

Оказа се, че те изобщо не са мислели какво следва по-нататък и че са говорели неща, които публиката желае да чуе.

Забавно е да се слуша и чете как у нас най-близкият съюзник на САЩ бива обвиняван, че върши работата на Путин. Настойчиво се повтаря, че гласувалите „за“ са „старите, бедните, необразованите, провинциалите“ и изобщо незаслужаващите избирателно право. В тази поредица очакваш да добавят „левите“, но думичката липсва. Неслучайно. 40% от тях са гласували за Консервативната партия на последните избори; други 25% - за ЮКИП (Майкъл Фараж). И само 20% - за лейбъристите. Значителна част отдавна са разочаровани от политиката и не я следят. Във вота за излизане се забелязват две напълно несъвместими ядра: традиционни торита от горната средна класа, носталгици по величието на Британската империя и противници на обществения сектор, от една страна; а от друга - разколебани лейбъристки избиратели от предадените от блеъризма деиндустриализирани райони. Единомислието между вълци и овчици е крайно необичайно в традиционно класово общество като Англия. Кои успяха да забъркат подобна каша?

Ето някои от най-активните лица на кампанията. Борис Джонсън и Майкъл Гоув са станали известни като щатни коментатори в десни издания. Джонсън е уволнен от в. „Таймс“ за измислен цитат и други простъпки. Нийл Хамилтън е известен с аферата „пари срещу въпроси“, при която депутати от Консервативната партия вземаха пари, за да задават парламентарни питания в интерес на големи компании. Неудържим привърженик на приватизацията на всичко - от образование и здравеопазване до водоснабдяване и кадастъра, той излезе от политическото небитие като медийна личност. Гоув също е типичен псевдопублицист, готов да използва каквато и да било кауза като платно за личното си корабче. У нас медиите също обичат обществени типажи, които безогледно пропагандират какво ли не заради славата, твърдо разчитащи, че някой друг ще плаща цената.

Има и още един участник в драмата. Обичайно олигархично концентрираните медии, каквито са британските, изолират „прекалено“ красноречивите пропагандисти на нежелани от собствениците каузи. Игнорират ги, подиграват ги и т.н. Доминиращото присъствие на адвокатите на Брекзит в десни и центристки медии говори за наличието на задкулисна подкрепа. Дали покровителите им са разчитали на точно този резултат и кой е бил пионката и кой шахматистът, изисква много сериозно проучване, но шахматист очевидно има.

Крайният резултат е протестен вот без ясна позитивна програма, преначертаване на електоралните граници, разбиване на левия избирателен корпус. Звучи познато. Часове след гласуването тъкмо блеъристите в Лейбъристката партия подеха атака срещу новия лидер Джереми Корбин за това, че видите ли, не агитирал „достатъчно ентусиазирано“ за оставане в ЕС. Наистина за тази партия е тревожно, че все пак известна част от традиционно леви избиратели бяха примамени от лозунга „Да си върнем страната, за да я направим отново силна“. Но причината тези хора да изпаднат в политическа апатия и да се съблазнят от възможността за протестен вот е тъкмо в политиката на Третия път. Тъкмо срещу нея поведе борба Корбин, вливайки свежи млади привърженици от изгубеното поколение на остеритета. Но ударът си е удар и той се очертава като нова паневропейска рецепта за разбиване на левите партии. Всъщност рецептата е стара: социално-икономическият протест се подменя с нов дневен ред - псевдонационален. При това положение във Великобритания ръцете на десните се оказват още по-развързани. Перспективата е за коалиция между торитата и Фараж, които ще довършат демонтажа на държавата в името на това „да я направят по-силна“.

Какви са ефектите? Първо, заразителен пример за нов вид хитрост, който ще бъде харесан от елитите в ЕС. Ние напълно можем да си представим нов Бареков евроскептик, но кандидати за ролята има във всяка страна членка.

Второ, засилване на влиянието на призивите за повече суверенитет, както и на етноцентричните ценности. Идеята може да се почувства още на президентските избори у нас тази есен и ще гастролира в предстоящите избори във Франция и Германия.

За нас промяната може да има и позитивна страна, ако се използва. В условията на предстоящия из цяла Европа „парад на референдумите“ България може да предоговори условията за своето членство. Да получи право на активна индустриална политика. А не само да „усвоява европейски пари“ за стадиони без села и мостове без реки, за да не конкурира западните производители. Всъщност тези пари са наполовина от българската вноска в ЕС.

Може да излезе изобщо от неолибералната задънена улица. Наскорошен доклад на Коалицията за устойчиво ползване на фондовете на ЕС показа, че откакто е влязла, икономиката ни се развива със среден темп от 1,7%, а в предходния период 2000-2006 темповете са били 5%. Т.е. три пъти по-високи. Хората в риск от бедност нараснаха от 14,2% през 2005 на 21,1% през 2013 г. Страната се обезкървява като работна ръка и демографски състав.

Трето, за съжаление политическата криза в ЕС ще забави още повече разширяването на съюза и ще намали трудовата миграция, която служи за социален отдушник. На Балканите няколко народа, чакащи на опашката за членство, може да изгубят търпение и да се върнат към етническите разпри.