Най-мажоритарните избори пак ще са партийни

ГЕРБ и БСП - вероятните участници в балотажа за президент

По-малките партии губят инерция пред големите, но са способни да ги препънат, препъвайки и себе си

Не е за първи път президентската кампания в България да тече решително и енергично без кандидати за президент. Партийни лидери и подгласници вдигат шум из медиите, чертаят профили на най-подходящ държавен глава, отправят сигнали към евентуални партньори, въртят и превъртат и без това усуканото политическо пространство, но имена обикновено се изстрелват по съмнителни сайтове, и то колкото да опипат почвата. Разликата е, че по-рано предимно големите си пазеха кандидатите като есенна изненада за публиката, докато днес бавят топката практически всички. Ако не броим Дончева, която така и не е дала ясен отговор на автономинацията на собствената си партия, и още двама-трима като Марешки, за които също не е ясно каква игра играят.

Кампания без кандидати. Ако помислим върху модните теми на деня, ще видим, че това е пореден удар върху мечтите на мажоритарниците, онези, които не щат партийни листи, а настояват да избират личности, и твърдят, че това погребва демократичните дефицити на България. Няма по-мажоритарен избор от президентския. Но сега, в отсъствието на имена, можем по-ясно да се убедим, че отново изборът е между партии, и такъв ще бъде, каквито и мажоритарни системи да въвеждаме оттук нататък. Ето защо нека гледаме партиите.

Отлагането на кандидатурите безусловно не работи в полза на гражданите, които ще разполагат с крайно ограничено време за реализация на информиран избор. Но работи в полза на големите партии, и най-вече на ГЕРБ и БСП, по една проста причина. Националната кампания е тежка, трудоемка, изнурителна задача, изискваща прецизна организация, много добре планиран график, силно покритие на кандидатите по райони, медиен и финансов ресурс, вдъхновена и оригинална щабна работа. Колкото по-малък си като политическа формация, толкова повече усилия ти струва да постигнеш всичко това. Дори при много добър бюджет ти трябва доста време, защото никой не може за един ден да намери хора, да ги организира и да ги вкара в един общ ритъм. Преимуществото е за онези, които притежават готови налични структури, кампаниен опит, определени нива на сработване и ресурс, включително обществен, и могат бързо да ги мобилизират за дейност. Сещаме се кои са.

В интерес на „малките“, следователно, е сравнително рано да произведат кандидати и стратегия и лека полека да започнат да копаят на терен. Те не го правят и също изчакват, не защото часовникът им е най-верният съюзник, а защото се оглеждат за „големите“ и все се надяват, че с малко търпение ще успеят да се пласират по-добре от планираното. Което значи или да си намерят подходяща коалиция (послание тип „събрахме се в името на България“), или да изкарат кампанията на гърба на фаворитите (послание тип „ние сме обратното на вас, които се провалихте“). Понякога двете линии са преплетени, както при АБВ, които хем чакат да разберат колко кооперативно е настроена столетницата и призовават за всички видове патриотични, леви и центристки коалиции, хем се обявяват за твърда и последователна алтернатива на „модела Плевнелиев“. В случая с националистите, коалицията постепенно се подрежда около Каракачанов и той внимава да не я пришпорва, за да не се разбяга. От две години насам неговият принцип е най-удачният и се резюмира във фразата „да не дърпаме тревата да расте“. В случая с РБ, коалицията е налице и всеки знае коя е, но никой не желае да носи отговорност за нея, а партиите в Блока сякаш държат да водят кампания не срещу „големите“, а една срещу друга. Техният принцип от „заедно можем повече“ отдавна се преобрази в „повече не можем заедно“, макар все още да пишат на знамето си първия вместо втория.

Вниманието естествено се насочва към ГЕРБ и БСП, едно, защото медиите се поумориха от сложните ходове и обрати в кампаниите на абевейци, патриоти, реформатори и други, и второ, защото видимо от ГЕРБ и БСП се очаква да дадат главния тон, който ще бъде възприет или оспорен. Ето защо на този етап двете партии продължават да бъдат най-вероятните участници в един балотаж. И ако ГЕРБ безспорно са по-силните и организираните, те са и в по-деликатно и трудно положение от червения си опонент. Причините са най-малко две. С годините ГЕРБ позагуби добре шлифованото умение да обвинява убедително червените за всички неудачи и грешки на растежа и по този начин да превръща кампаниите си в поход „всички срещу опозицията“. Проявената през новия мандат амбиция на ГЕРБ да балансира целия политически процес и да поставя всички политически играчи в зависимост от собствената си, непредсказуема понякога, воля, поражда риска една кампания вече да мине под лозунга „всички срещу ГЕРБ“. И на второ място, въпросът дали самият Борисов ще се кандидатира все така виси със страшна сила над цялата бъдеща стратегия на партията-мандатоносител за действие. На едната везна на Борисов са притесненията от загуба при несполучлив кандидат, международната конюнктура, усвоената вече роля на равноотдалеченост и компромисност, проблемът за собственото политическо бъдеще в този немалък петгодишен период. На другата тежи по-генералният въпрос за съдбата на партията, за изпускането на лостове за властови контрол, за ненавременна крачка назад. Своето решение Борисов не е взел и едва ли ще го вземе преди последния възможен момент въпреки енергията, с която заместникът му Цветанов тиражира информации за профила на бъдещия герберски кандидат-президент - ще е партиен член. „Отдавна е известно кой е той“, твърди Цветанов, било защото го вярва, било защото му се иска да го вярва. Но залогът е прекалено висок и неизбежно ще внася допълнителна несигурност в редиците на „най-сигурната“ партия.

На БСП проблемите са други и далеч по-стародавни: дали по установена вече традиция партията няма да тръгне към изборите с намерението да ги загуби, което би могло дори да влоши евентуална обективна загуба, и дали ще успее така да си уреди отношенията с партньорите, така че да не работят против нея. На именно тази, втората интрига ще бъдем свидетели през настоящия месец.

В силно замъглената картина се очертава общо взето такъв образ: на по-малки партии, които губят инерция пред големите, но са способни според случая да ги препънат, препъвайки и себе си.