Аз свидетелствам: Заразих се, борих се, оживях

Любов към хората има у младите лекари, любов и към професията им

Вирусът нанася тежки поражения и на психиката

Преди да почине, пациент си търси луканката

„Труд“ публикува документален разказ от първо лице на видния писател, литературен критик и наш автор г-н ЙОРДАН КАМЕНОВ. Наскоро той премина през ада на тежка форма на COVID-19 и споделя това свое преживяване с читателите.

(Продължение от миналия брой)

Любов към хората има у младите лекари, любов и към професията им, която ги правеше пораснали в нея толкова рано. 

Любов? Сега ще свидетелствам за нещо, което професионалната нагласа на медиците сигурно ще откаже да приеме. Но аз разчитам на искрите на вяра у тях и у всички читатели. До мене лежеше възрастен човек, на когото сестри и санитарки казваха дядо. Това със сигурност тук значеше, че е над 70 години. До него пък лежеше около 60-годишен пациент, който кашляше продължително и тежко. И никакви опити да подобри състоянието със смяна на лежащата поза не помагаха.

По едно време дядото не се стърпя и се нахвърли грубо с думите: Престани! Изкашляй се седнал и тогава лягай. – Навиканият човечец се стресна и с много усилия направи няколко безрезултатни опита. Около полунощ той стана първият, когото интубираха от стаята. На другия или на по-другия ден сърдитият дядо беше посетен от негов внук, облечен в пълно медицинско снаряжение. Възможно да е бил служител от Бърза помощ. Внукът стовари торба с храна и изрече: Ето днес дойдох. Утре пак ще дойда. – И едва изрекъл това, напусна стаята. Дядото мълча. Бях изумен, доколкото вкопченият в своята битка може да се развълнува. След няколко часа започнаха неволите на дядото. Свали кислородната маска. Само веднъж, след като му викнах да я сложи, ме послуша и я държа десетина минути.

Седна в леглото и после се разсъблече до кръста. Беше дребен, но жилав и силен за възрастта си. Говореше постоянно на глас несвързани или най-малкото непонятни неща. От които се разбра само едно – че някой го е победил. В този някой можеше да се разпознае персонализираната победила го болест. Лекарите шетаха около него и правеха опити да му помогнат. От умора със заспал за малко след два през нощта. Като се събудих, леглото му беше празно. На сутринта разбрах, че и него са го интубирали. Това беше единствения случай, в който разпознах злост и сетне отсъствие на любов към болен. И краят беше печален. Оставам ви да мислите. Аз просто свидетелствам. И съм сигурен, изпитах това, че любовта на близките – затова не я пестете за обичаните хора, а и на всички, помага. Не зная какъв е  делът ѝ спрямо въздействието на лекарствата и кислорода при лечението. Може да е малък, но никога не е пренебрежимо малко за човешкия живот и за неговото спасение.

Говоря за лекарите, но те, макар и да оглавяват медицинските екипи, не са всичко в тях. Отдавам дължимото и на медицинските сестри, и на санитарите. Преди време се случи така, че можах задълго да наблюдавам и тяхната работа. Със сегашното си поведение те просто изтриха негативното за нея в съзнанието ми.

Понеже само свидетелствам, не ще се впускам в разсъждения на какво се дължи преобразяването им. Важното е, че го има и че то съдейства за справянето с болестта. Стига вече приказки, ето ги примерите. Не веднъж лекарите на глас недоволстваха, че само една или две сестри трябвало да обслужват 80 болни. На всеки един от пациентите за 12 часа сестрите трябва да поставят между 6 и 10 инжекции и системи. Да приемем средно по 7. За няколко часа интензивна работа една сестра трябва да прави 560 манипулации. В останалото време тя подрежда спринцовките и системите за всеки болен според лекарските предписания, шетайки между лекарските документи и кашончетата с медикаменти. Не броя поставянето на абокат на всеки новоприет и немалкото случаи на спешни намеси. И всяка тяхно действие е отговорно. Не в смисъла на носене на политическа отговорност, както си играят със свещената дума безотговорни бъбривци. Грешките на медицинските сестри могат и да са фатални. Но ги няма! Поради щото „Шапки долу“ и пред тези героини. А бъбривците нарекоха терористи протестиращите през пролетта техни колежки. Когато много важна част от исканията им бяха да се търсят пътища за попълване на отъняващите им редици. Много „тероризъм“ се роди в милото ни отечество според „здравите сили“ в него. 

А пък здравните сили се бъхтят и водят изтощителна битка с тях, за да ни спасяват и от ковида, и от централизираната организационна безпомощност. Ще спомена само един факт. Няма подобен парадокс в медицината – първите няколко месеца от пандемията да имаме за министър на здравеопазването лицето финансист Кирил Ананиев. Който дотолкова не разбираше за какво става дума, че пропусна момента незабавно да си подаде оставката. И издаваше, пардон подписваше, заповеди, чието замисъл и възможни последствия му бяха, меко казано, чужди и непонятни. Но младите лекари не се опитват да одумват и всекидневно да доказват погрешки на тези, които са ги довели до дилемата да бъдат герои или да предадат българите. Оставили са се бъдат непоказни герои заради любовта си  към професията и към хората и заради непокътнатото си човешко достойнство. И заради още нещо.

Директорът на клиниката за лечение на ковида в „Пирогов“ се нарича доцент Петър Атанасов. Той е сред рано изкаралите болестта, след което изцяло се е посветил на лечението. Говори се – и няма основание да не го вярвам, че той вече много месеци живее в „Пирогов“. Така че не само си е подбрал екип, но го ръководи не със сурово единоначалие, а преди всичко с примера си. И с още нещо – тук свидетелствам. При една от визитациите, в присъствието на повечето млади лекари, не зная по какъв повод доцентът ги поучи. Не ще мога да цитирам точно, но смисълът беше, че ако не са избрали точната терапия за пациента, това е тяхна отговорност; а ако нещо се случи по време на лечението, виновните са пак те. Лекарите чинно и с очевидно вътрешно съгласие приеха вменяваното им задължение за отговорност. И толкова. Друго наставление към тях не чух. Беше им достатъчно и беше станало тяхно поведение. Мисля си, че така следва да се ръководи всяка успешна институция – с възприетия принцип лична отговорност и с доказващия се всеки миг безупречен професионално и морално ръководител. Аман от изобилието от опиарени „звезди“ и „водачи“.  

А как болните си сътрудничат с лекарите в битката за собствения си живот? Тук ще свидетелствам, започвайки със своя опит. Не само при мене стана – видях го сетне при немалко болни – съзнанието на човека губи връзка с реалността. Болестта като че ли води някаква игра, за да отклони човека и го победи. Още вкъщи усещах, че не трябва да се поддавам на този натиск. И водех тази борба, като отварях очи и се връщах в действителността. Ще спра дотук, но на невярващите мога да разкажа още. В „Пирогов“ вече съвсем убедено продължих да правя същото. Вече ви споменах за хора, които говореха високо в полусвяст. Най-шокиращ беше друг случай.

В първата стая срещу мене лежа ден-два един много странен пациент. Той ставаше най-ненадейно и тръгваше насам-натам без бастуна, с който го настаниха, сваляше си непрекъснато кислородната маска, легнал проговаряше несвързани фрази и т. н. В един момент се отправи към леглото ми, опря се о таблата до краката, втренчено ме загледа и настойчиво запита: Къде е луканката? Мислех, че се шегува или ей тъй отправя въпроса си – лаф да стане, и не успях да отговоря. Не зная как прие мълчанието ми, но той направи крачка-две, повдигна одеялото ми и почна да рови. С мъка го отбих, но той мина от другата страна със същите думи и намерения. Насреща ми го гледаше Дете Големеше – и той изумен. Накрая болният се отлепи и се защура из стаята, сякаш нищо не е било. Същия ден състоянието му се влоши и вечерта уредът за кардиограми не чертаеше криви.

Сега ще обобщя – два вида болни тръгваха натам или към интубиране – говорещите в несвяст и победените от страха. Които говореха за смъртта си като за предстоящо събитие. Е, човек винаги е съпричастен и към победата, и към поражението, включително и при ковида – тук също свидетелствам.

А в случаите на загуба пропиляваха и изключителните усилия на лекуващите ги лекари. Боже мой, с каква самоотверженост се бореха те, включително и с немарата на немалко болни към живота си. Неведнъж тези млади загрижени, отзивчиви и възпитани хора побесняваха, когато някой без никаква причина си махаше маската, побесняваха и крещяха. От загриженост, разбира се, но и защото се чувстваха предадени. Въпреки богатството от народни умотворения, изричани при гняв, тези немногословни хора се изразяваха бедно – напомняха на провинилия се с Йерихонска мощ на звука, че за неговото място чакат стотици хора, които може и да недочакат. И викаха тъй, че да се чуе и навън.

В терапията на ковида медиците отдаваха първостепенно място на кислорода. Немногословните млади лекари имаха особено отношение към заливащото ни днешно многословие, обикновено прикриващо нищоправенето или непризнаваното правене на обществено неприлични неща. Един от тях мимоходом завърза разговор с Дете Големеше, тръгнал комай от визиране на коментиращите отвън болестта специалисти по всичко. Болният защитаваше тезата, че тук-там някой от тях казвал нещо смислено. „Няма такъв, всички говорят глупости“ – отсече докторът и сложи край на спора. Не ще ви занимавам с това, което мислеха лекарите за надигащия се шум за ваксините, тревожейки се най-вече за съхранението им. И тук се оказаха прави. Досещате ли се какво следва като обобщение – отдадените на спасението ни млади хора, подобно на останалата интелигентска част от поколението си, презират словесната мъгла, вече безсилна да прикрива безчестието. Не мразят, а презират! Надеждата е, че за разлика от омразата презрението може да е градивна сила. 

Но да не забравя присъствието на църквата. Разбира се, че не е коректно да обобщавам. Аз само свидетелствам. Само веднъж се мярна свещеник, допуснат до нас въпреки строгите правила. И вероятно, защото беше проболедувал ковида. Което ни заяви още с появата си в стаята. А беше и без маска. Появата му не се дължеше на сана, а на близостта с един от болните. Стовари му някакви – по-добре да не ги споменавам, напитки и пакети с храна. Носеше и книга, която го представяше като примерен демократ – едно от заглавията на пишещия в днешна емиграция руски автор Виктор Суворов. Постоя пет-шест минути, прекръсти приятеля си и си тръгна. Но на вратата бай С. го задържа: Отче, няма ли да ни благословиш. – Това го стресна, той се обърна и направи персонални дистанционни кръстове и обща благословия. Не съм проследил ефекта ѝ. Всъщност май съм видял отсъствието на църквата в болницата.

Лекарите са едни и същи в поведението си – предполагам и преди и след моето пребиване в болницата. И едва ли делят болните само на спасени и … Между заобикалящите ме спасени имаше и нещо общо – те не бяха куражлиите с много пари, вярващи че при ковида това е спасително. Бяха хора загрижени не само за живота си, а и затова, което ги чака навън. Гюлето втрещи един от лекарите се нетърпението си. Не заради самото изписване, а защото – така му заяви, щял да започне работа още на другия ден. „Ама как така“ – промърмори лекарят. И се сети да го попита какво работи. Гюлето отвърна, че е в железниците. И на следващия въпрос поясни, че работата му е навън и го чака бая ходене. Бай С. беше оставил на сигурни гледачи десетте си крави, но му се искаше да избърза да е при тях. Бая млеконадой падал от тях – по 20 литра на ден от крава. Но трудно ги намествах тия левове, като чух от него и колко гърла пият мляко там. Малко анализатор си падаше и той. Какво друго може човек да работи днес у нас, освен в селското стопанство. Такива бяха на хората там, дето някой от телевизионните гении обявяваше за хора с връзки, заели местата на истински болните.

Свидетелствам – оставете бъбривците, които откриват топлата, студената и всички други видове вода. Приемете героите ми – и медици, и герои за истина. Аз просто я засвидетелствах с този разказ. Поклонете се пред нашите днешни спасители лекарите и заобичайте заедно с тях и повярвалите им спасени страдалци. И прогледнете в болестта и човека, изправил се срещу нея. 

(Край)