Босненската банда „Дубиоза колектив“ пред „Труд“: Подкупът е в същността на Балканската култура

Политическата коректност е капан, в който губиш себе си

Обявена е подгряващата група за концерта на босненските диваци „Дубиоза колектив“ на 29 ноември в зала „Арена Армеец“. Това е македонската банда Conquering Lion.

В началото на месеца излезе сингълът на „Дубиоза“ Cross the Line - вторият, който записват с мегазвездата Ману Чао. Предстои в най-скоро време да бъде пуснат последният им албум Fake News. „Дубиоза“ са решили да направят сефтето на новите песни именно пред българската публика.

Разговаряме с Брано Якубович, продуцент и кийбордист, и Ведран Муягич, басист на „Дубиоза“. Двамата изоставят шеговития тон, когато става въпрос за сериозни теми, като миграцията, прекалената политическа коректност и болезненото минало на страните от бивша Югославия.

- Музиката на „Дубиоза колектив“ е доста еклектична. Какво обичате да слушате?

Брано Якубович: Баща ми имаше огромна колекция с касетки. Младите сега не знаят какво точно са касетките, но имаше навремето една малка машина, в която ги слагаш и те свирят. Най-ранните ми спомени - бях на 3 или 4 години - са че всяка събота и неделя правехме записи. Той ги надписваше и ги подреждаше на един голям рафт. Боб Марли е първото, за което имам спомен да съм слушал. Първата касетка, която си записах сам, беше с реге. Така че и до днес съм голям фен на регето.

- А обичате ли Ману Чао? С него записахте втори сингъл?

Б. Я: Трудно ми е да говоря за Ману Чао. С него се познаваме от 20 г. От него сме научили много, много пъти сме свирили заедно. Имаме го за нещо средно между кумир и чичо.

- Кажете с две думи за какво се говори в новия ви сингъл с Ману Чао?

Ведран Муягич: Новата песен се казва Cross The Line и е за миграцията. Как границите са глупаво изобретение на човека. Колко брутално нещо са те за хората, които бягат, за да се спасят, за да намерят сигурно място за живот.

- Откривате ли лична връзка с темата за мигрантите?

В. М.: За нас тази тема е болезнена. Не много отдавна ние също бягахме от войната. Преди двайсетина години и в нашата държава имаше война и много босненци заминаха за Западна Европа да търсят сигурност. 50% от населението на Босна емигрира. Дори днес имаме проблем с изтичането на мозъци. В същото време една друга върволица се точи по така наречения Балкански път - мигранти от Близкия Изток се опитват да стигнат до Европа през Гърция, Македония и Сърбия и се спират в Босна на границата на ЕС. Виждаме как политиците и медиите се опитват да демонизират тези хора, вместо да им помогнат, да се опитат да разберат, че това, което става в момента е същото, което навремето се случи и с нас.

- Каква е връзката на Ману Чао с тази тема?

В. М.: Ману Чао имаше другата гледна точка - Южноамериканската. Как хората пътуват хиляди километри в опит да достигнат до Съединените щати, но стигат единствено до една гранична стена. Проблемът за миграцията е толкова глобален, че сякаш се срещахме от двете страни на света. Песента буквално сама се написа.

- Колко време й отне да се напише сама?

Б. Я.: Ние винаги пишем много бързо. Това е нещо, което сме научили от Ману Чао. Когато се запознах с него, му разказах печалната си история: как аз съм един беден босненски продуцент с едно много малко 8-пистово записно устройство и как оборудването ми е недостатъчно и дрън-дрън... (Тогава бях млад, глупав и неопитен.) Ману ме попита „Какво точно ти е оборудването?“ Казах му. А той вика: „Аз имам същото. Двата ми най-големи албума са записани на него.“ И добави: „Ако имаш песен, която не можеш миксираш на 8 пистова система, значи тази песен не си заслужава въобще да я записваш.“ Тоест, ако песента ти е читава, един глас и китара стигат. До днес го помня това.

И сега, ако имаме песен, която се налага да преправяме отново и отново, обикновено накрая я изтриваме.

- Как по-точно се запознахте с Ману Чао?

Б. Я.: Беше през 2002 г. Преди да създадем „Дубиоза колектив“. С Ведран имахме друга група. Мениджърът ни организираше турне на Ману Чао в Източна Европа. И Ману казал, че иска да направи един безплатен концерт за хората от Сараево. И нашият мениджър ни се обади и каза: „Само вас познавам в Сараево. Ще можем ли за 7 дни да организираме концерт на Ману Чао?“ Точно по това време в града се провеждаше фестивал и за този ден нямаха нищо предвидено. Обадихме им се и ги питахме можем ли да използваме сцената и оборудването, защото Ману Чао иска да направи безплатен концерт. Те казаха: „Абе, не го знаем тоя Ману Чао, обаче в този ден нямаме нищо. Ако няма да ни искате пари, ползвайте сцената.“

Ману Чао тъкмо бяха пуснали концертния си албум Radio Bemba Sound System и беше страшно нашумял. Стекоха се хора от цялата бивша Югославия - 10 хиляди души от Хърватия, Сърбия, Словения, цяла Босна... Беше невероятно. С бившия ни състав свирихме като подгряваща група.

Бях слушал албумите на Ману Чао и се чудех този човек как ще излезе с една акустична китарка и ще запълни цялото това... Обаче по онова време представа си нямах, че на живо Ману Чао звучи съвсем по друг начин. Пристигнаха на предната вечер. Гледам - 15 души музиканти. Попитах го как точно ще изглежда цялата тая работа, а той: „Ще бъде много пънки“ (калка между „пънк“ и „фънки“ - бел. ред.). Това шоу промени живота ни. Цялата им енергия, как зареждаха публиката, всичко това ни вдъхнови да създадем нова група, която да прави същото. За нас Ману Чао беше като училище - от първа ръка да се научим как се правят нещата.

- Вие, двамата, сте на една възраст - на 40. Имате ли спомени от комунизма?

Б. Я.: Да, имаме. Бяхме тийнейджъри през 80-те.

В. М.: Трябва да имате предвид, че в бивша Югославия режимът не беше толкова строг. А и през 80-те системата започна бавно да се разпада. Така че това, което ние помним, беше залезът на социализма.

Б. Я.: Казват, че 70-те години на ХХ век са били Златната епоха на югославския социализъм. Ако някой открие машина на времето, много бих искал да се върна в 70-те, за да видя това, за което са ми разказвали родителите ми.

- Какво разказваха родителите ви за тогавашните времена?

Б. Я.: Това е времето на тяхната младост. Да, имало е режим на бензина. Но като цяло усещането им е било, че добре са си живяли. Родителите ми, и цялото им поколение са напълно объркани. Те са израснали в една система, после идва войната и всичко, което са научили, се променя. Предполагам, че в България е същото, само че без да има война. Хората са объркани, защото едни неща, които са смятани за добри, днес ги обявяват за лоши.

В. М.: И обещанието, че свободният пазар и капитализмът ще им донесат цветя и рози, не се сбъдна. И сега те не знаят в какво да вярват - спомнят си едно хубаво минало и виждат едно много по-тежко настояще и едно безнадеждно бъдеще. Това ги депресира.

- Да, ситуацията е сходна на Балканите.

Б. Я.: Знаете ли, ние имаме една приказка - казваме че сме се продали за бутилка кока кола. Не бяхме доволни. Искахме да имаме американски хамбургери, като от рекламите. Искахме газирани напитки и дънки. Не че си нямахме, имахме си. Югославия произвеждаше всички тези неща. Но на нас ни се искаше оригиналът! И продадохме всичко за едно шише кока кола. Също както испанските конквистадори в Южна Америка, които разменяли с местното население огледалца и мъниста срещу диаманти. Е, ние тука сме в ролята на индианците.

- В България животът не беше толкова свободен...

Б. Я.: Да, да, знам. Затова и не правим директни сравнения. Вероятно това е причината, че в България, Полша и Чехия хората знаят много повече за музиката от бивша Югославия - съставите, песните. Защото в тези страни можеше да се купи нашата музика, но не и рок музиката от Запада. В Югославия музиката на западните състави се продаваше по магазините.

В. М.: За съжаление това беше еднопосочна улица. В Югославия нямахме достъп до българската рок музика. Или румънската.

- Какво бихте направили, ако имахте много пари?

Б. Я.: Ако имах много пари, щях да направя звукозаписна компания, която да събере всичките музиканти от бившия соц. лагер. В тези страни сме чували наистина невероятни музиканти, страшно добри. Представете си тази голяма територия - тя би си била самодостатъчна. Нямаше да има чак такава нужда от Западната музика. Западната музикална индустрия продава огромно количество боклуци, заради консуматорската си политика. Докато в бившите соцстрани качеството на музиката е въпрос на оцеляване.

- Имате ли любима българска група?

Б. Я.: „Уикеда“. Срещнахме ги на „Каваците“. В момента не си спомням имената, но има много добри хип-хоп групи. Изобщо много добър ъндърграунд.

- Последният ви албум Happy Machine е от 2016 г. Кога можем да очакваме следващия?

Б. Я.: Всъщност, току-що го завършихме, казва се Fake News („фалшиви новини“ - бел. ред.) Даже на концерта на 29 ноември българската публика ще е първата, която ще го чуе. За нас най-голямата проверка за една нова песен е да видим каква ще е първата реакция на публиката. Това е най-чистата мярка дали песента я бива или не.

- Винаги сте казвали, че посланието е водещото във вашата музика. Нямате ли разногласия?

В. М.: Най-важното е, че разговаряме. Дори да нямахме състав, да бяхме просто двама души, които си пият кафето, пак щяхме да говорим за тези теми. Първо си говорим, изясняваме си позициите и, въз основа на това, пишем песните. Е, предполагам че нямаше да сме заедно в една група, ако аз бях примерно крайнодесен, а той - радикален левичар. Най-вероятно даже кафе нямаше да пием заедно. Явно по начало сме се събрали съмишленици, така че никак не ни е трудно.

Б. Я.: При нас музиката и текстът не са въпрос на естетика. Когато има ясна политически ангажирана идея, имаш две възможности - да си съгласен или да не си съгласен с нея.

- Коя е най-порочната съвременна тенденция?

Б. Я.: Политическата коректност. Това е един капан, в който в крайна сметка загубваш собственото си мнение. Представете си как се опитвате да кажете нещо, в което се съмнявате и започвате да пресмятате - така ли да се изразя, иначе ли... Това се нарича автоцензура. Затова ние се определяме като „политически некоректни“. Да си го знаят хората.

- Заедно сте от 15 г. Непрекъснато ли се срещате, или само за концерти и албуми.

В. М.: Имаме членове от други държави - един е от Словения, един от Сърбия, един от Хърватия, от различни градове. Намираме се на разстояние от 800 км. един от друг.

Б. Я.: Това хем е добре, хем е лошо. Добре е, защото, когато си карал 800 км. за една репетиция, се стараеш повече, даваш всичко от себе си. Ако всичките в групата си ходите на гости по чехли, много лесно е да кажеш: „хайде днес да пропуснем“. Обаче ние годишно имаме около 100 концерта, което, ако го сметнем по 2 дни за шоу, може да се каже, че сме заедно през по-голямата част от годината.

- Колко пъти сте били в България?

Б. Я.: Едни казват 6, други 7. Трудно е човек да се ориентира, защото все сме пияни.

- Кой е първият ви спомен от България?

Б. Я.: Първият спомен? За първия махмурлук след концерта на Каваците. Чудовищно главоболие!

- А кое е най-неприятното ви преживяване в България?

В. М.: Онези 60 километра след Димитровград, преди да стигнеш до магистралата. Там път направо няма. Но това няма връзка с българите, само с хората, които отговарят за това.

- Съгласни ли сте, че българската ракия е много по-хубава от вашата?

Б. Я.: Ти май искаш да станем на въргал?

В. М.: Ние не дискриминираме ракиите. Ако ни беше донесла шише за подарък, щеше да видиш. Трябваше да си наясно, че подкупът е в същността на Балканската култура.

- Мислите ли за бъдещето? Какво ще правите след 20 години?

Б. Я.: След 20 г. ще сме дърти пияници.

В. М.: Ще седим по кръчмите и ще си говорим за историята на рока.

Б. Я.: Ще хубави имаме рок-пенсии. Е, много ясно че няма да имаме. Но се надявам да не сме от тези банди, които на стари години правят концерт трибют на себе си, после реюниън и т. н., защото имат да изплащат заеми и ипотеки. Надявам се да ходим на риба. Аз вече живея на село, та плановете ми са да стана земеделец. То и сега съм си, но смятам, като се пенсионирам, да стана...

В. М.:... професионален земеделец.

Б. Я.: Доста съм запален по земеделието. То е като музиката - засаждаш семена, грижиш се, окопаваш ги и накрая дават плодове.

Нашите гости

Босненските музиканти “Дубиоза колектив” определят стила си като “политически некоректна смесица от ска, пънк, реге, с добавка от балкански ритми”. В България идват за 7-ми път. Известни са с експлозивните си изяви на живо - като например появата им на Женския пазар в началото на ноември, където представиха най-новия си продукт - безалкохолна ракия “Нулева”. Слоганите на новата напитка са “Карай пил” и “Гарантирано без махмурлук”. “Искахме да представим възможно най-тъпата идея - казват от групата. - Това е и нашето послание. Ако някой производител на алкохол реши да направи безалкохолна ракия, с това искаме да му кажем: “Молим те, недей!”