Братята Конър: Били сме на прага на самоубийството

В България изкуството се цени повече, отколкото във Великобритания

Създадохме грамаден фалшив музей

- Това е втората ви изложба в България и първата самостоятелна. Какви са впечатленията ви?

Джеймс: Да, през април бяхме тук. Направи ни впечатление колко е уважавана културата в България. Бяхме много впечатлени от отношението към изкуствата и културата. От броя на академиите и институтите, свързани с изкуствата. От това как се отнасят тук към писателите, към хората на изкуството. Тук то се цени много повече, отколкото в Лондон.

- По образование ли сте артисти?

Джеймс Голдинг: Не, по случайност.

Майк Снели: Джеймс е хероинозависим по образование, а аз съм философ.

Дж: От десет години сме приятели. Аз преживях тежка криза във връзка с наркозависимостта ми и вероятно затова през 2011 г., когато Майкъл беше зле, той се обърна точно към мен за помощ. Поживя известно време при мен и жена ми и през това време започнахме да водим едни сериозни разговори за проблемите си. И, за да се разсейваме от тези неща, започнахме с тези картини. Не сме имали намерение да ставаме художници, или да правим изложби. Просто приказвахме, а картините ги правехме за разтуха.

- С какво си изкарвахте хляба по това време?

Джеймс: По това време бях куратор, а Майк имаше галерия и тъкмо я беше продал, така че не сме били съвсем извън сферата на изобразителното изкуство. И двамата имахме по 10 г. опит в този бизнес.

- Ако не е грубо да попитам, какви точно бяха психическите ви проблеми?

Дж: Аз съм хероино- и кокаинозависим.

М: Аз бях диагностициран с биполярно разстройство.

- Какво ви накара да отидете на психиатър?

М: Бях в тежка депресия.

Дж: И по една случайност Майк беше приет в същото отделение, където аз съм лежал преди 15 г.

- Джеймс, а вие как попаднахте в клиниката?

Дж: След 20 г. употреба на наркотици бях стигнал дъното - спях на улицата, имах проблеми с полицията... Като дете се чувствах различен, отхвърлен. До такава степен ме притискаше това усещане, че на моменти бях като парализиран. Не можех да функционирам. Отчасти това беше причината да посегна към наркотиците - едно временно облекчение, след което тревожността се завръщаше с удвоени сили. Не след дълго бях тотално затънал. Бях 11 или 12-годишен.

- Имате ли съвет за хората, които се чувстват в задънена улица?

Дж: Едно от най-важните неща е да говориш за проблемите си. Намерете с кого да говорите за това как се чувствате. Дали ще бъде лекар, или роднина, дали ще са родителите ви, някой учител, на когото имате доверие, приятел, съотборник - трябва да има с кого да споделите. Не се затваряйте в себе си. Ако това е невъзможно, тогава пишете. Излейте това, което ви е на душата - дори ако никой няма да го прочете. Ние сме посланици на благотворителната организация СALM - Campaign Against Living Miserably, която се бори за подпомагане на хора, които живеят в душевно страдание. Нещата не опират само до това да се разчупи стигмата и да се извести обществото за наличието на такъв проблем. Много по-важно е да има с кого да споделиш и да излезеш от изолацията. За хората е трудно да говорят открито за тези проблеми - първо, защото не е обществено прието. Знаете, когато ви попитат: “Здрасти, как си?”, социално приетият отговоре “Добре съм.” Не се смята за нормално да кажеш: “Нещо не ми е добре, цяла нощ мислих за самоубийство...” CALM също така работи за превенцията на самоубийствата, които са основна причина за смъртност сред мъжете на възраст 18-45. Това е голям проблем във Великобритания.

М: В Англия се самоубиват 84-има мъже на седмица. По 12 на ден.

Дж: Всъщност и в България имаше правителствена инициатива за намаляване на самоубийствата.

- Вие били ли сте на ръба на самоубийствто?

М: Аз да, преди да отида на лекар.

Дж: Аз също може би се опитвах да се самоубия по някакъв начин. Използвал съм чужди игли на разни бездомници - хора, които можеше да имат СПИН, хепатит, какво ли не. И не ми пукаше.

- Как създадохте първата си картина?

Дж: На масата в кухнята у нас.

М: Не сме го смятали за изкуство. За майтап го правехме. Слагахме на хората балончета с реплики. И когато Джеймс реши, че трябва да направим изложба, аз бях категорично против.

- Защо не искахте да показвате картините?

М: Защото не сме ги правили за това. Правехме ги, за да се посмеем. Те бяха продължение на разговорите ни за психичното здраве, а аз тъкмо бях диагностициран с биполярно разстройство. Не исках да се излагам пред чужди очи по този начин.

- Кое ви накара да си промените решението?

М: Джеймс е много убедителен.

Дж: Смятах, че ще е полезно за нас да покажем творбите си. По принцип обичам да поемам рискове. И на мен ми беше малко некомфортно да се разкривам пред чужди очи. Но бях по-оптимистичен от Майк. И го врънках, докато накрая се нави: “Виж какво, ще се съглася, но ако кажем, че някой друг е авторът.” А на следващия ден във влака за 20 минути Майк съчини цялата история. Как сме братя-близнаци, родени в тайна затворена секта, израсли без досег до външния свят - без телевизия, радио, без достъп до култура, изкуство, нищо. На 16 г. сме избягали от сектата и с един товарен влак сме се озовали в Бруклин, където буквално сме били заслепени от толкова много култура. Разделили сме се и сме записвали преживяното в тетрадки, после сме се събрали и сме си сверили записките и това е бил нашият метод да разберем този нов, непознат за нас свят.

- Фантастична история!

Дж: Страхотна легенда, наистина. Майк е много талантлив писател. Бяхме защитени. Цели две години никой не разбра кои са братята Конър. А имахме изложби по цял свят - Хонконг, Сидни, Лос Анджелис, Германия...

М: Трябваше постоянно да измислям извинения защо братята Конър все не могат да дойдат на откриването на изложбите - имат страх от летене, получили са хранително натравяне...

Дж: Даже се появиха разни хора, които твърдяха че ги познават. И ни питат: “Ама наистина ли не сте ги виждали?”, “Не, - казваме, - ние само си пишем с тях.” “О, а ние се запознахме. Страхотни са. Големи веселяци!” Беше страшно забавно.

- Кога решихте да се разкриете?

Дж: Видяхме че добре ни приемат. Освен това започнаха да ни канят на все по-интересни събития. Разказахме всичко в едно интервю за списанието на “Телеграф” - на 6 страници.

[modula id="3218329"]

- Как ви се отрази публичността?

М: Тежко беше.

Дж: До този момент живеехме в нещо като фентъзи свят.

М: Наложи се, защото искахме да направим един гигантски проект, който изискваше да общуваме с много хора. Нямаше да стане само по имейл. Направихме един огромен фалшив музей. Половината от артефактите бяха истински, другата половина - ментета. Хората влизат, гледат - видеоматериали, документация, всичко изглежда напълно автентично. Беше много сложен и добре обмислен проект. В края вече сам не помнех кое е истинско, кое - измислица.

Дж: Отне ни 2 г. и накрая почти банкрутирахме.

- Но защо си дадохте толкова труд да направите цял фалшив музей?

М: Мисля, че ако фалшификацията е идеално изпипана, тя е произведение на изкуството, защото ни казва нещо за самите нас - в какво искаме да вярваме, какво искаме да покажем. А пък в музея нещата дори не се продаваха. Хората влизаха и бяха абсолютно убедени, че експонатите са истински.

- Казвахте ли им въобще, че нещата в музея са измислица?

- Горе-долу. Бяхме съставили много сложна схема - интерактивна, участваха актьори и компютър, който ти съставя личен профил. Отговаряш на въпроси, после компютърът ти изпраща твоя профил. А той е детайлен и много точен. Хората го четат, и си казват: “Да! Боже, всичко е точно така.” Но той е един и същи за всички. И като споделят с приятел, който също е бил там, разбират, че и той е получил съвсем същият профил. Бяха тотално объркани. Чудеха се защо някой би направил подобно нещо.

- Какво се случи след фалшивия музей?

Дж: Бяхме изцедени. Не бяхме спали от месеци.

М: И разорени. После направихме един проект с групата “Пуси райът”.

Дж: Отидохме в бежанския лагер в Кале да строим заслони. Беше шокиращо изживяване. Две години работихме там.

М: С “Пуси райът” набирахме средства за заслоните.

- Как решихте да заминете за Кале?

М: Ами, бяхме на третата бира в кръчмата и аз казах на Джеймс: “Абе, нещо тука не ми се връзва.” Защото непрекъснато се говори за някакви мигранти, дето идват в Европа да си живеят, без да си мръднат пръста. А по телевизията виждаме как хора се гъчкат в каросериите на камиони, хвърлят се с децата си в претоварени лодки, давят се. Човек не би поел такъв риск, ако не е в крайна нужда. И му казах: “Искаш ли утре да отидем там?” И на следващия ден бяхме на път за Кале.

- През коя година беше това?

Дж: През 2014. Когато стигнахме, видяхме ужасяваща гледка - 10 000 души, половината от които малки деца, наблъскани в този лагер, като в затвор. От най-различни държави. Повечето хора, с които говорихме, бягаха от преследване - от военни, полиция, граждански войни.

М: Не бяха изобщо хората, за които се пише по вестниците - млади мъже, дошли да цицат от социалната система.

Дж: Все едно се намирахме в концлагер. Имаше кучета, бодлива тел, сълзотворен газ. Ние строим заслони, а те ни обгазяват, а край нас - бременни жени, малки деца... Ранени, болни...

М: Не можехме да повярваме, че нашето правителство би оставило 5 хил. деца да станат жертви на сексуално насилие.

Дж: И това се случваше на 100 мили от Лондон!

- Говорихте ли с журналисти за това?

- Да, направихме няколко кампании с “Ивнинг стандард” и “Индипендънт”. А на билборди в Берлин, Сидни и Лондон монтирахме фалшиви корици на луксозни списания като “Конд де наст” и “Воуг” с бежанци. Кръстихме кампанията Refuchic (от refugee chic - “бежански шик” - бел. ред.).

- Не ви ли съдиха тези списания?

М: Не знаеха, че сме ние. И вие не им казвайте!

- Докога останахте в Кале?

Дж: Докато не го разрушиха с булдозери.

- Какво се случи с бежанците?

Дж: Хората - децата също - останаха да живеят в гората, по пещерите. Но, нали знаете, всеки ден в Средиземно море се давят хора. Климатичните промени ще влошат нещата. Ще започне гигантско преселение.

- Според вас какъв е изходът от тази ситуация?

Дж: По света има страшно много хора, които искат да променят нещата. Но това няма никакво значение, докато са разпръснати. Трябва да се обединим, за да спасим планетата за децата ни и за техните деца.

М: Но аз съм оптимистично настроен. Децата ми са тийнейджъри, и трябва да ви кажа, че това поколение са толкова наясно с политиката, с климатичните промени, с проблемите на планетата. Най-големите еко протести в Англия се правят от деца - всеки втори петък излизат от училище и отиват на протест. Те разбират по-добре от нас опасността, която ни грози.

Дж: И на последните избори са гласували повече 18-годишни, отколкото когато и да било в историята на Великобритания.

- Като заговорихте за гласуване, какво е отношението ви към Брекзит?

Дж: Тази тема взе да става досадна.

М: Ние живеем в Лондон, където почти никой не иска Брекзит. Според мен, половината от хората така и не са разбрали за какво гласуват.

Дж: Надяваме се да има втори референдум и този път резултатът да е различен. Ако не, може да се преселим тук, в България.

НАШИТЕ ГОСТИ

Американските братя-близнаци Конър не са нито американски, нито братя. Това са британските арт-дилъри Джеймс Голдинг и Майк Снел, които започват да рисуват като форма на арт терапия. Творбите на братята Конър са търгувани на аукциони в Кристи'с и Бонхам'с заедно с Банкси и Деймиън Хърст. Tехни фенове са принц Хари и Меган Маркъл.

Ексцентричните британци са в България с първата си самостоятелна изложба в Галерия и зала “Оборище 5” по покана на нейния директор Деница Атанасова-Гергова. Изложбата се осъществява със специалното съдействие на RANGE ROVER EVOQUE. Изложбата може да бъде разгледана до 30-ти юли.