Валерия Велева припомни интервю в "Труд" на Петър Младенов от 1994 г.: Всеки сам да направи изводите

Дългогодишният журналист и главен редактор на сайта "Епицентър" Валерия Велева публикува във фейсбук част от интервю с Петър Младенов, публикувано във в-к "Труд" през 1994 г. Постът ѝ е по повод кандидатурата на неговия племенник Васил Терзиев за кмет на София, излъчена от ПП-ДБ.

"Кандидатът на ПП-ДБ Васил Терзиев се оказа племенник на Петър Младенов, бивш външен министър по времето на Тодор Живков и бивш президент (председател) на републиката, подал оставка под обществен натиск след репликата „Танковете да дойдат”. И напусна този свят с наведена глава...

Предлагам ви част от дълго интервю с Петър Младенов отпреди 29 години (Труд, 3 септември 1994), публикувано в книгата ми "Мъже на власт". Изводите, и за миналото, и за настоящето, всеки сам може да направи", пише Велева. 

***

– Възможно ли беше, г-н Младенов, да не си подадете оставката след скандала с танковата касета?
– Ако бях решил да не я подавам – никой нищо не можеше да направи. Имах международна поддръжка в този момент. Но исках да покажа на българския народ, че има и друг начин за ръководство на една страна. Ако част от този народ не те иска, политикът е длъжен да слезе от сцената. Това е въпрос на морал. Щом опозицията намери за нужно да стои под прозорците ми, да вика, да си показва голотиите и да се държи неприлично, не беше възможна друга реакция, освен да кажа: „Подавам си оставката, господа. По-нататък вие си мислете, отговорността остава за вас.”

– Казахте ли все пак тези думи: „Нека да дойдат танковете”?
– Не. Това е огромна спекулация. Но ако не беше  историята с касетата, щеше да бъде измислена друга. Властта винаги е била тежест за мен и бях предупредил партията си, че при президентските избори няма да се кандидатирам.
(Б.а. Години по-късно разбрах, че в този момент Петър Младенов не е бил искрен. През март 2002 г. в кабинета на главния редактор  на „Труд” Тошо Тошев дойде ген. Атанас Семерджиев и за първи разказа истината за този ден – 14 декември 1989 г.  В следобедните часове, когато хиляди са обсадили парламента, докато вътре депутатите обсъждат падането на чл.1 от конституцията, Семерджиев получава нареждане от военния министър Добри Джуров да се обяви бойна тревога за Танковата бригада в Горна баня.  Генералът отказва. За да не се нагнети допълнително обстановката, за „да не се допусне капка кръв” и изобщо за да се избегне какъвто и да е конфликт. Привечер Петър Младенов излиза на входа на парламента, протестиращите напират да влязат вътре и може би в уплахата, в объркването си той все пак казва: „танковете трябва да дойдат”. Джуров отново нарежда на Семерджиев и той отново отказва да изпълни заповедта на началника си. Което в този момент е или проява на нечувано неподчинение, или на далновидна мъдрост, която обаче се наказва по законите на пагона. По-късно, когато опозицията поиска оставката на Младенов заради тази „танкова” реплика, записана на камерата на Евгени Михайлов, той упорито отричаше да я е произнесъл. Но Луканов, по думите на ген. Семерджиев,  на едно заседание го предизвиква: „Пешо, ти все пак каза това!”  Генералът разказа и за един по-късен разговор между него и Младенов, в който бившият президент му споделил: „Не можех да не си подам оставката. След тези събития нито един държавен глава не ме зачете, не ме покани, никой не показа готовност да дойде в България.” Тези думи на Младенов пред Семерджиев се разминават с това, което ми каза в това интервю.) 

– Смятате ли, че връщането ви в политиката е абсурдно?
– Отвратен съм от морала на доста от хората, които сега се занимават с политика в България. Връщането ми на политическата сцена може да стане само в екстремални условия и екстремални случаи. Ако бъде засегната съдбата на народа, може да ме принуди на подобно решение. Но не искам това да се случва.

– На кого сте разчитал в тежките си моменти?
– На това, че има народ, че този народ има морал. Когато на 24 октомври 1989-а написах писмото срещу Тодор Живков, не знаех какво ще стане със семейството ми. Събрах жена си, дъщерята и зетя и им казах: „Ето това е писмото. Ще го пусна. Вие отивате на вилата, аз ще сляза в апартамента. Ако ме арестуват, подгответе се за всякакви превратности. Кажете да го правя ли или не?” Внучката ми току-що се беше родила, а дъщеря ми беше бременна с Петър. Казаха ми: „Да, прав си”. И така се реших. Ако писмото не беше видяло бял свят, сега нямаше да разговаряте с мен.
(На изключен касетофон Петър Младенов разказва как през пролетта на 1989-а двамата с Андрей Луканов използвали хобито си да берат гъби и се срещали над с. Мала църква в Рила, за да обмислят плановете за промените в страната. Вървели пеш по 5-6 км нагоре в планината, пълнели кошници с манатарки и кроели приобщаването на България към света).

– Какво би станало, ако 10 ноември 1989 година не беше успял?
– О, щеше да стане много лошо. Живков нямаше готовност да си подаде оставката. Опасност би имало, ако се допуснеше грешна стъпка и не дай Бог, се задейства специалното поделение, което бе близо до София и бе на лично подчинение на генералния секретар. Това би било катастрофално. Веднага след 10 ноември цялата бойна техника на това поделение – танкове, бронетранспортьори – беше предадена на БНА.

– Можеше ли промяната да се извърши и Тодор Живков да остане на власт?
– Не. На самия пленум Живков настояваше да остане председател на Държавния съвет, за да направи новата конституция. Той живееше с нереални представи, мислеше си, че става въпрос за кадрови рокади, а не за глобални промени. Той не усещаше кардиналните промени в света. Мислеше, че той или изобщо някой може да пише конституцията, не разбираше, че това може да го направи само Народното събрание. Дори един от неговите приближени ме помоли Живков да остане президент. Тогава Георги Атанасов използва старата му оставка и му каза: „Др. Живков, вие в писменото си заявление миналата година сте записал, че се отказвате и от президентската длъжност.”

– Спомняте ли си деня преди и след пленума?
– Предишния ден се върнах от Китай. Веднага по телефона поисках среща с военния министър Добри Джуров. Срещнахме се в неговия кабинет в Министерството на отбраната, тъй като предполагахме, че той е обезопасен от проникване на чуждо ухо. Той ми каза, че са били при Тодор Живков, той е отказал да си подаде оставката и е насрочил заседание на Политбюро за 17 часа. Нещата не бяха прости, колкото и някои да се опитват да ги омаловажат. Всяка грешна стъпка можеше да коства много на страната. След като свърши вечерното заседание на Политбюро, на излизане Живков ми каза: „И внимавай, ти все още не си генерален секретар!”
Договорихме се пленума на 10 ноември да го ръководи Георги Атанасов и той има особени заслуги за провеждане на избора (за гласуване на оставката на Живков). Имаше опити да се провали решението за оставката на Живков, но когато се постави на гласуване, нямаше нито един глас против. А в нощта след пленума изобщо не спах. С колегите от Политбюро трябваше да набележим първите стъпки и най-важните мерки за запазване стабилността на страната.

– Какво ви каза Тодор Живков на 10 ноември, след като падна от власт и вие заехте неговия пост?
– Живков до последния момент не очакваше, че пленумът ще гласува оставката му. След като гласуването беше вече факт, той ме извика в кабинета си и ме попита за три неща. Първо, да се реши въпросът с пенсията му, второ, поиска да оставим на негово разположение единия от бронираните му мерцедеси (дотогава той ползваше два) и трето – да му бъде разрешено да остане във вила 32 в Бояна. Тя е строена специално за него. Казах му, че за вторите две желания няма проблем, но първото ще го реши ПБ на БКП. На следващия ден имаше заседание на ПБ. От Продан Стоянов се осведомих, че заплатата му беше 2500. Предложих да се утвърди този размер на пенсията му. На същото заседание предложих моята заплата да не бъде 2500, а 1800. Живков го оставиха във вила 32, после го преместиха в по-малка и живя там до момента, когато ПБ взе решение да бъдат премахнати всички вили на членовете на ПБ, на президента, премиера и на председателя на парламента. (Ден след като се настанява в кабинета на Тодор Живков Младенов тотално сменя обстановката, донася си дори велоергометър, три дни по-късно уволнява шефа на УБО ген. Милушев, а след шест дни ръководи пленума на БКП, с който започва вътрешно партийната-чистка и който отваря пътя на Живков към затвора)

– Смятате ли, че Живков ви е противник?
– Той ме напада често, може би ме смята за такъв. Ние мислим различно и аз не желая да мисля като него. Той е възрастен човек, вече е на 83 години, патриаршеска възраст, какъв враг може да ми бъде? (Живков почина четири години след тизи наш разговор с Младенов)
Винаги съм мислил, че този характерен негов буен смях е от липсата на вътрешна увереност в себе си. Той съзнава, че е слабограмотен и затова няма самочувствие. Никога не е обичал тези, които са били с по-системно образование. С Луканов знаехме езици, имахме много контакти, това не му харесваше, но разбираше, че не може да управлява без нас.

– Кога сгрешихте в живота си, г-н Младенов?
– О, много пъти. Ужасно много пъти. Сигурно има хора, които много по-малко са грешили от мен, но съдбата винаги ме е хвърляла в бързея на времето. Ако бях по-настрана, ако бях останал на село и се занимавах с обработване на земята или с гледане на овце, сигурно нямаше да направя толкова грешки.

– Страдал ли сте от човешката злоба?
– След появата на опозицията започнаха недостойни приказки – защо УБО е поело разходите ми за операцията в Хюстън, а не Министерството на здравеопазването. Такава беше практиката за всички членове на ПБ. Прозвуча ми грозно, мислех си, че тези хора са просто изчадия... Нямам лични врагове. Има хора, с които не сме могли да мислим еднакво, но не ги приемам като врагове.

– Имало ли е случай някой да ви заплюе на улицата?
– Веднъж седяхме със Станко на една пейка и една бабичка, която сигурно е била любовница на германските войници през Втората световна война, като мина покрай нас, ни прокле: „Да не сте живи”. Рекох : „Ти да си жива, бабо”. Тя пък се обиди, че я нарекох „баба”....