Всичко без коз...

Женски белот. Сестра ми казва „Взимам ги на всичко без коз“. Кимат с глава и започват играта. Настъпва бъркотия - една от дамите казва, че се играе на без коз. Другата - на всичко коз. Питат сестра ми. Тя им предлага кафе...

Гледам телевизионните новини. Първа тема - новите мерки срещу корона вируса... Показват ни пълен хаос в държавата. Големият началник е дал нареждане: „Искаме човек по човек да лекувате“. Трябвало първи в Европа да се оправим, допълва самодоволно. После качва в джипа най-отговорните хора на битката с вируса, без да са обядвали, и тръгва да им показва магистрала. Най-отговорният - министърът на здравеопазването - е произнесъл патетична реч в парламента и е раздал набързо категорични заповеди. На следващите нива всеки е дал и своите заповеди и настъпва пълна бъркотия. Заповедите си противоречат една с друга или със съществуващите правила и наредби.

Едни лекари изпълняват абсурдните нареждания, други отказват. Хората плачат от безсилие. Пенсионерите недоволстват унизени и измъчени. Болни умират в носилките, никой не ги иска. Цели клиники лекари напускат работата си. Не могат да работят в този хаос. Освен това се страхуват за живота си. Подхвърлят им обещания за повече пари, но те не са видели и тези от предишните обещания. Телевизионните репортери разкриват цялото безумие, което цари в страната. Не обобщават на едро, не коментират видяното, само показват фактите. Това е съвсем достатъчно.

Показват джипа с височайшите началници. Министърът започва да описва какви успехи са постигнали, колко хора са излекувани вече. Бърза с хвалбите, но премиерът го прекъсва - това е прекрасно, здравите да се връщат на работа, човек по човек, „който е здрав, да отиде да работи“. И произнася сакралната фраза: „Работата носи свобода...“ Той вероятно не знае, че тази фраза е красяла входа на нацистките концлагери, където намират смъртта си милиони жертви на нацисткия геноцид.

Едва сме си поели въздух, новинарските емисии вече минават на следващата тема. Едни важни хора още дискутирали дали децата да ходят на училище или да им показват уроците онлайн, както се казва. И тъй като не могат да вземат решение, прехвърлят отговорността на други. Нека директорите на всяко училище сами да вземат решение, така било най-демократично. И повечето директори взимат сами решението- учениците да си стоят по домовете и да учат уроците си онлайн. Директорите знаят, че повечето учители се страхуват за живота си и за да не се заразят, избират... онлайн. Заражда се нов конфликт, който води до нов хаос.

Родителите протестират, защото знаят, че децата им фактически ще си останат необразовани, ако не са били на училище. Събират се отново отговорните за образованието началници. Умуват и взимат отново мъдро решение - учениците ще се редуват в обучението онлайн. Така ще пропускат различни уроци. Доволни чакат похвали от големия началник. Той сега е на път, но следващият път ще вземе в джипа министъра на образованието и може би някой от тях. Няма ли кой да им припомни каква беше съдбата на повечето от тези, които се возиха на задната седалка в джипа. Къде са те сега?

Новините са към своя край. Общото задоволство завършва с министъра на отбраната - ще строим патрулни кораби за един милиард лева. Голяма радост...

Юксел се обръща усмихнат към спортния редактор: „Какво постигна днес националния ни отбор?“ И спортният редактор ни залива с чаша студена вода.